Портрети на небесни тела
- Автор: Босев Росен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портрети на небесни тела». Краткое содержание книги:
Общо взето, Данчо започваше да губи надежда, че историята на този живот ще свърши някога. Но предпазливо криеше това свое съмнение.
6
Изчезването на Людмил не направи впечатление в селото. Липсата на телето съвсем пък не забелязаха. Ни кооперативен овчар, нито друг стопанин не изписка от загубата, защото никой не знаеше стопанско ли е добичето, или негово — магистралата, отрязала землището, въведе невероятни икономически порядки: общото и личното притежание, личната и обществена отговорност, моралните и материалните стимули, че дори и компенсирането на загубите от природните бедствия, които бедствия надменно заобикаляха това точно село — всичко потъна в летаргията на хората. Те вече и в кръчмата не влизаха, а дълги дни дремеха под асмите, додето жените им шепнешком пустосваха подир кокошките — свои или съседски, което също бе все едно.
Как прозорливо бившата комсомолска деятелка, а сега кметица на селото, бе писала до инстанциите:
„Лишаването ни от достъп до нашето землище ще доведе населението до психологически проблеми, чиито ефект не подлежи нито на прогнозиране, нито на управление. Моля, ако въпросът не бъде решен в полза на подлез или надлез, приемете моята оставка от ненужния при създадените обстоятелства пост.“
Оставката й никой не прие, защото цялото село бе в оставка. Последната, отпреди три месеца депутация при Зеленгоров премина така:
— Пак ли вие? Не се ли укротихте бе! Цял окръг все с вас се занимава!
— Другарю Зеленгоров, дошли сме да ви уведомим, че хората нямат достъп до земята, добитъкът няма къде да пасе, при това положение не сме в състояние да изпълним задълженията си към…
— Ще шантажираме, а! Ще саботираме, значи! Я марш веднага от моя кабинет! Марш оттук! Че вие, сиромаси такива, сте прашинка в плана на окръга. Че ние и без вас ще си преизпълняваме обещанията и ще си веем байрака на първенството, без да знаем дали ви има, саботьорчета мижави! Марш!
И саботьорчетата начело с кметицата си тръгнаха към дома. Връщаха се по същата онази магистрала и след три-четири километра в пълно мълчание кметицата звънна с целия си досегашен осемгодишен ръководен опит, с всичките си единадесет месеца школи и курсове.
„Важното е — каза си тя — при тази тежка ситуация да внуша убедително, че грешката не е на нашата власт и на нашия строй, а на частно лице, на субективната Зеленгорова муцуна, която рано или късно ще си намери майстора.“
И под брезента на джипката прозвучаха умните й думи:
— Държавата не е семейство — изневярата на един човек нито ще разруши доверието, нито ще доведе до прошка…
Депутацията не реагира. Още там, на стълбите на съвета след позорното им изгонване, селяните вече бяха изгубили чувството си за държава.
Появата на първия човек от външния свят — на Людмил — ги накара да заговорят отново за всичките си беди, но това бе дрънкане на будилник — навиха пружината, изпяха си песента и млъкнаха, без да събудят някого, нещо или себе си. Нито Людмил ги интересуваше вече, нито изчезналото теле. Нито дори вестта, че близо до селото е загинала снахата на Зеленгоров заедно с непознат мъж: и двамата пътували само по бельо в автомобила…
… Високата трева пречеше на Людмил да припознае полята на Своето детство. Реката, с омачкани от гумите на самосвалите подмоли, ограбена откъм пясък и чакъл, ту се разливаше в мочурища, ту се стесняваше в мрачни бетонни улеи. Завоят й, големият завой, зад който се криеше вирът, сега бе изправен, вирът бе засипан, мрени и пападурки не шаваха с опашчици срещу течението, защото то и течение вече нямаше.
Старата валцова мелница, чиито последни години живот съвпадаха с първите години от живота на Людмил, също бе изчезнала, без да остави нито следа.
„За насип сигурно“ — досети се той.
Въжарната, вълнуваща нявга с делничното потракване на машините, с многолюдните неделни празненства край нея, също бе опразнена — смоци изпълзяваха сега от порутените й стени, наместо върви.