Контейнери на смъртта
- Автор: Моримура Сэйити
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Бояджиев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Контейнери на смъртта». Краткое содержание книги:
Не е ли това Шигемицу Гокан? Засега беше трудно да се твърди, че става дума тъкмо за него, и въпреки това откритата нишка явно водеше към миналото…
Катаяма покани Хирано да отиде при него. Младият журналист прояви горещ интерес към биографията на Гокан.
— Значи той е служил в бактериологичен отряд на японската армия?! — удиви се той, като видя в ръцете на Катаяма книгите, донесени от квартирата на покойния.
— Съвсем възможно е. Наистина засега не съм напълно уверен.
— Ако е така, всичко застава на мястото си; ясно е защо Гокан се е оказал на един самолет с Шанклин.
— Нима „Кокубу джукогьо“ се интересува от бактериологичното оръжие? — учуди се Катаяма.
— „Кокубу“ е най-големият производител на оръжие в нашата страна. Няма нищо чудно в това, че концернът се е заинтересувал от бактериите.
— Всъщност нали в самолета е имало още един пътник — от Медицинския институт по комплексна радиология на концерна „Кокубу“. Между биологичното и химическото оръжие има връзка, а и разработките в тези сходни области в повечето случаи се водят паралелно. Ето защо са се страхували да не би вестникарите да надушат нещо за миналото на Гокан!…
— Домото дори казал, че всичко това може да попречи на покупката на „Черното копие“ — напомни Хирано.
— Не виждам тук пряка връзка.
— Защо да не виждаш? Световната общественост смята биологичното и химическото оръжие за антихуманни и настоява все по-упорито за тяхната забрана. Всъщност всяко оръжие се създава, за да убива, но се смята, че то може да бъде насочено само против армиите. А биохимическото оръжие е жестоко, защото убива безразборно — и войници, и мирни жители. А какво да кажем за последствията му, както близките, така и далечните? Точно затова биологичното и химическото оръжие се смятат за стратегически. А нали Япония пое задължението да няма собствена армия. Ако стане ясно, че японските фабриканти на оръжие са се заловили с подобни неща, на „Кокубу“ няма да й се види сладък животът. Вижда се, че те са заинтересувани от закупуването на „Черното копие“.
— М-да… Кенсей Домото и „Кокубу“ отдавна са завързани с едно въже … — каза замислено Катаяма.
— А „отрядът Ишии“ по време на войната е правил опити върху живи хора, върху военнопленници! Това ме безпокои особено.
— Защо?
— Мисля си какво е станало с Мари Фуджикура. Очевидно е била свързана с Шанклин. Ами ако и тя е станала жертва? Защото е знаела прекалено много… — Тревогата завладяваше все повече Хирано.
— Мари — и опитите върху живи хора?! Никога не бих повярвал! — усъмни се Катаяма.
— Разбира се, че е малко вероятно. Но като слушам тези разговори за „отряд 1003“, за „отряда Ишии“… Призлява ми от тези призраци — настръхна зиморничаво Хирано.
— Всъщност на нас дори не ни е известно дали Мари е била в това „Джошокаку“!
— Оказва се, че това е някъде на морския бряг. Домото и Охара ходят често. Трябва да се промъкна там. „Кокубу“ явно има пръст в тази история…
— Защо не, идеята е хубава! — одобри намеренията му частният детектив. — А засега трябва да разберем поне това, дали „Кокубу“ притежава ресторант, хотел, или друго някакво заведение с подобно название.
— Аз вече проверих в Токио и в предградията, но не открих нищо подобно. Сега трябва да се заловя с всички компании и предприятия, влизащи в концерна „Кокубу“. Някъде по-далеч от Токио. Концернът „Кокубу“ е същинска империя. Ще претършувам главните му фирми. Ще започна от „Кокубу джукогьо“ — Хирано беше настроен боево.
Дяволският кръг
— Татко, та тази чанта не е твоята! — извика Кадзуко, когато посрещна баща си. Шодзо Комияма забеляза едва сега, че е сменил с някого чантата си. Наглед бе също като неговата, малка чанта за документи от синтетична кожа. Масово производство, всичките чанти са лика-прилика. — Много разсеян си станал. Миналия път си смени чадъра. Поне да беше донесъл някоя от истинска кожа …
— Засрами се, не говори глупости — смутено се усмихна Комияма и се опита да си спомни къде е могъл да смени чантата си. Комияма преподаваше физика в частен колеж в град Кавасаки. Обикновено вземаше електрическия влак на гара Мидзунокучи в Мусаши и пътуваше по линията Намбу до Ноборито, където се прехвърляше на линията Одакю и пристигаше на своята спирка — Ебина. Точно там някъде беше сменил чантата си. Непростима небрежност. Как може да не забележи, че е взел чужда вещ. Ако не беше дъщеря му, сигурно щеше да открие грешката си чак утре сутринта, когато тръгне на работа.
— Къде съм могъл да я взема? От кого? — недоумяващо повдигна рамене Комияма. Жена му Йошие, която излезе от стаята, го укори: