Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Филипина Филипова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)». Краткое содержание книги:
— Обадих се тук-там. Какво би станало, ако съберем всички данни, намерим Кларънс и идентифицираме онова грозилище от „Кафявото бомбе“? Нима ще можем да кажем на побъркания ти приятел Рой, който търчи из студиото по разни размъкнати тоги? Как ще го намерим, за да го уведомим? Да не смяташ да използваме гигантски кош за пеперуди?
— Кръм…
— Добре, добре. Има една добра и една лоша новина. Замислих се за онзи куфар, който Кларънс изпуснал пред „Кафявото бомбе“. Обадих се в „Бомбето“ и казах, че съм си загубил куфара. „Не се притеснявайте, г-н Сопуит, той е тук“ — така ми отговориха.
Сопуит! Значи това е името на Кларънс.
— „Боя се, че не съм си написал адреса отвътре“ — казах аз, а дамата ми отговори: „Не, пише го — «Бийчуд» 1788.“ Обещах, че веднага ще се отбия да си го взема.
— Кръмли! Ти си истински гений!
— Не съвсем. В момента ти се обаждам именно от „Кафявото бомбе“.
— И? — Сърцето ми подскочи.
— Куфарът го няма. Някой друг се е сетил за същия номер. Момичето ми го описа. Не е бил Кларънс. Когато го помолили да докаже самоличността си, оня просто им обърнал гръб и излязъл с куфара. Не бяха кой знае колко разстроени.
— О, Господи, значи сега знаят адреса на Кларънс.
— Да ида ли да го предупредя?
— Не, не. Би получил инфаркт. Плаши се и от мен, но е по-добре да отида аз. Кажи му само да се скрие. Господи, какво ли ще стане? „Бийчуд“ 1788, така ли?
— Точно така.
— Кръм, ти си незаменим.
— И винаги съм бил, винаги. Странно е като си помисля, че трябваше да съм в полицейското управление на Венеция още преди час. Коронерът позвъни да каже, че клиентът няма да издържи. Отивам на работа, а ти действай. Кой друг от студиото би могъл да знае това, което искаме да научим? Имам предвид някой, на когото имаш доверие. Някой, който е там почти от самото създаване…
— Ботуин — отвърнах аз почти несъзнателно и сам премигнах от отговора си.
Маги, която ден след ден и година след година улавя като в капан света с миниатюрната си камера.
— Ботуин ли? Иди я разпитай. И още нещо…
— Да?
— Пази си задника.
— Пазя го.
Затворих.
— Ратиган?
— Запалих колата. Чака ни на ъгъла.
36
Понесохме се с бясна скорост към студиото. Бе късен следобед. Трите бутилки шампанско, тикнати в спортната кола, караха Констанс да ругае радостно на всеки ъгъл, приведена над кормилото като куче, което души нещо.
— Варда-а-а! — изкрещя тя и профучахме по средата на осовата линия по булевард „Ларчмонт“.
— Какво правиш?! — изпищях аз.
— Някога от двете страни на платното бяха опнати тролейбусни жици. По средата бяха електрическите стълбове. Харолд Лойд винаги минаваше между тях — като на слалом. Ей така!
Колата рязко зави на ляво.
— А после ей така!
Заизвивахме се между отдавна несъществуващите стълбове, гонени от тролейбусите призраци.
— Ратиган…
Видя мрачното ми изражение.
— „Бийчуд Авеню“?
Беше четири часа следобед. Последната пощенска кола пътуваше в северна посока по авенюто. Кимнах на Констанс. Тя паркира точно до пощаджията, който беше спрял и се клатушкаше с товара си по топлата улица. Видя ни и махна приятелски, развеселен от боклучавите писма, които оставя пред всяка врата.
Преди да почукам на вратата, исках да проверя името и адреса на Кларънс. Заговорих го, но после не можах да спра бърборенето му. Разказа ни за походката на Кларънс, за това, каква му била устата, как му се мърдали ушите и му се белеели очите.
После ме ощипа по лакътя и се разсмя:
— Казвам ви, че е луд за връзване! Само да го видите с онова грамаданско палто от камилска вълна — като на Адолф Менжу от 1927-а. Е-хе! Тогава още тичахме да пикаем навън, докато се нацелуват на екрана. Старият Кларънс… Веднъж му казах: „Му-у-у!“, а той тръшна вратата. Бас държа, че и в банята влиза с това палто от страх да се съблече. Голям пъзльо. Не чукайте много силно…
Но вече не го слушах. Свих надолу и стигнах до номер 1788.
Не почуках. Застъргах с нокът по стъклото на вратата. Не можех да видя нищо, защото щорите бяха пуснати. Не последва никакъв отговор. Потропах малко по-силно с показалец.
Имах чувството, че долавям туптенето на заешкото сърчице на Кларънс.
— Кларънс! — извиках аз. — Знам, че си там!
Пак ми се стори, че чувам как бие пулсът му.
— Обади се, по дяволите! Преди да е станало късно! Знаеш кой съм. Оня от студиото, за Бога! Кларънс, щом аз съм те открил, значи и ТЕ могат да го направят.
Те? Кои „те“ имах предвид?
Заблъсках с юмруци по вратата. За малко да я строша.
— Кларънс! Куфарът ти! Беше при „Кафявото бомбе“!
Успях. Спрях да блъскам, защото ми се стори, че чувам плач или сподавен вик. Изщрака ключалка. После още една. И още една.