Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Филипина Филипова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)». Краткое содержание книги:
— А кой е другият глупак? — възползва се от случая Констанс.
— А, нищо… Крясъци, удари… Най-добрият ми клиент и някакъв просяк.
О, Господи — помислих си аз, — горкият Кларънс. Цял живот просеше за слава.
— Най-добрият ти клиент, скъпи Рикардо? — запремига кокетно Констанс.
Рикардо хвърли бегъл поглед към стената в дъното, до която бе сложен сгънатият параван.
— С мен е свършено. Нищо, че не плача. Бяхме толкова внимателни. От години насам. Винаги идваше късно. Чакаше в кухнята, докато се уверя, че няма нито един от познатите му. Трудно е, нали? В края на краищата, аз не мога да ги знам всичките. А сега заради една най-обикновена глупава случайност, заради някакъв скапан минувач Великият може би никога няма да се върне. Ще си намери друг ресторант, който ще работи до по-късно и ще има по-малко посетители.
— Този Велик човек… — Констанс бутна към Рикардо една от чашите на масата и му махна да си налее сам — има ли си име?
— Не — Рикардо наля на себе си, но пак остави чашата ми празна. — НИКОГА не съм питал. Идваше от години. Поне по веднъж в месеца и плащаше в брой за най-отбраните ястия, най-изисканите вина. За всички тези години обаче сме разменили около петдесет думи. Изчиташе менюто и посочваше мълчаливо какво иска. Там, зад паравана. После той и дамата му говореха, пиеха и се смееха. Когато беше с дама, разбира се. Бяха все странни жени. Самотни…
— Слепи — добавих аз.
Лопес ме стрелна с поглед.
— Може би. А дори и по-лошо.
— Какво може да бъде по-лошо от това?
Лопес погледна чашата си и празното място до нас.
— Седни — покани го Констанс.
Той огледа нервно празния ресторант. Най-сетне седна, отпи голяма глътка и кимна.
— Някак наранени, може би. Жените му. Странни, тъжни. Да, наранени хора, които не можеха да се смеят. Той им вдъхваше ЖИВОТ. Като че ли за да промени собствената си самотна и ужасна съдба, трябваше да развеселява другите. Доказваше им, че животът е шега! Представяте ли си! Как се доказва такова нещо? После излизаше със смях и с жената, която нямаше очи или уста, или ум, но си вярваше, че е познала радостта, и наемаше такси. Бяха все различни лимузини, на различни компании. Плащаше в брой, а не с чекове и кредитни карти. Те взимаха парите и безшумно потегляха. Никога не чух за какво говорят. Ако ме видеше на петнайсет фута от паравана, това бе истинска катастрофа. Даваше ми петачета за бакшиш. Затова следващият път заставах на трийсет фута. Бакшиш? Двеста долара. Е, да пием за тъжните.
Вратите на ресторанта потрепериха от внезапно извил вятър. Замръзнахме. Вратите се отвориха широко, залюляха се и пак се тръшнаха.
Рикардо се вкамени. Погледна вратите, а после мен, сякаш аз бях виновен.
— По дяволите, няма значение — каза кротко след малко. — Той се е скрил някъде.
— Звяра?
Опули се:
— Така ли го наричате? Хм…
Констанс кимна към чашата ми. Рикардо сви рамене и я напълни до около инч от дъното.
— Толкова ли е важен тоя, че ми го доведе да съсипе живота ми? Допреди седмица бях богат.
Констанс веднага затършува в чантичката си. После извади ръка и я плъзна като мишка към стола от дясната си страна, за да остави нещо там.
— О, не, не бих взел от теб, скъпа Констанс. Вярно е, той ме направи богат. Но някога, преди много години, ти ме направи най-щастливият човек на света.
Констанс го потупа и очите й се просълзиха. Лопес стана и отиде до кухнята. Забави се около две минути. Ние пиехме вино и чакахме. Вратите зейваха под напора на вятъра и с шепот се затваряха отново. Когато се върна, огледа празните маси и столове така, сякаш биха се подразнили от лошите му маниери. Внимателно постави пред нас малка снимка. Докато я разглеждахме, той доизпи виното си.
— Направиха я миналата година с фотоапарат „Ланд“. Един от глупаците в кухнята искал да позабавлява приятелите си. Две снимки за три секунди. Паднаха на пода. Звяра, както го наричате, строши камерата, скъса само едната снимка, защото не предположи, че има друга, и цапна сервитьора, когото веднага уволних. Наместо сметка му предложихме последната бутилка от най-хубавото си вино. Всичко се оправи. По-късно намерих втората снимка под масата, където е била ритната в суматохата. Не е ли много тъжно?
Констанс се бе разплакала.
— Наистина ли така изглежда?
— О, да — казах аз.
Рикардо кимна:
— Често ми се искаше да го попитам: „Сър, за какво живеете? Нима сънувате, че ще станете красив? Коя е жена ви? Как си изкарвате прехраната и струва ли си въобще?“ Но нищо не казвах. Наблюдавах само ръцете му. Подавах му хляб, наливах вино. Понякога обаче ме караше да го погледна в лицето. Даваше бакшиша и изчакваше да вдигна поглед. Тогава се усмихваше, но усмивката приличаше на рана. Виждали ли сте как двама се бият, единият разсича плътта на другия и тя зейва като кървава уста? Като устата на нещастното чудовище, което ми благодареше за виното и вдигаше банкнотата толкова високо, че непременно да забележа това лице, давещо се в отчаяние и болезнено желание за свобода.