Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Филипина Филипова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)». Краткое содержание книги:
— Скачай във водата и се бий с акулите. Наистина ли искаш да се върнеш в Максимус Филмс след всичко, което ми разказа? Боже мой… Знаеш ли кога за ПОСЛЕДЕН път бях там? В деня на погребението на Арбътнот.
Помълча, за да се замисля над казаното. Реши да затвърди впечатлението.
— Това бе краят на света. Никога не бях виждала на едно място толкова много болни и умиращи хора. Сякаш гледаш как се пропуква и пада Статуята на свободата. Истинско земетресение. Беше сто пъти по-силен и велик от Коен, Занук, Уорнър и Талберг, взети заедно. Когато тръшнаха капака на ковчега, се пропука цялата земя на хълма. Все едно, че е умрял Рузвелт.
Констанс спря, защото усети учестеното ми дишане.
После каза:
— Слушай, имаш ли мозък в главата си? Знаеш ли, че на същия ден са починали Шекспир и Сервантес? Помисли! Горите на света се сгромолясват. Антарктика се разтопява от сълзи. Христос кълне раните си. Бог затаява дъх. Цезаровите милионни легиони възкръсват и плъзват като призраци с очи на амазонки. Написах го, когато бях шестнайсетгодишна глупачка, и открих, че Жулиета и Дон Кихот са умрели в един и същ ден. Плаках цяла нощ. Ти си единственият, който чува глупавите ми откровения оттогава. Така беше и като почина Арбътнот. Бях пак шестнайсетгодишна и не можех да спра да плача или да пиша боклуци. Умряха планетите, луната, Санчо Панса, Росинант и Офелия. Половината от жените на погребението бяха негови бивши любовници. Клуб „Почитателки в леглото“. Имаше и племенници, братовчедки, побъркани лели… На този ден се събудихме и се почувствахме като при бедствие. Ох, май се разприказвах. Разбрах, че още пазят креслото му? Някой сядал ли е в него оттогава насам? Някой със задника и акъла на Арбътнот?
Помислих си за Мени Лайбър. Констанс продължи:
— Бог знае как оцеля студиото. Може би чрез съвети на духове, получени на спиритическите сеанси. Не се смей. Това представлява Холивуд — четене на лъво-дево-овнешки хороскопи, избягване на линията между две дъски по време на снимки и т.н. Студиото ли? Дай да си направим едно пътешествие, та баба да усети аромата на четирите вятъра от петдесет и петте града, да премери температурата на шефовете маниаци и накрая да изтича при оберкелнера на „Кафявото бомбе“. Веднъж, преди сто години, спах с него. Дали ще си спомня старата вещица от бреговете на Венеция, за да я покани на чаша чай със Звяра?
— А ти какво ще му кажеш?
Една дълга вълна прошумоля по пясъка.
— Ще кажа така… — рече тя със затворени очи. — Престани да плашиш моя бъдещо-творящ, динозавро-любящ знаменит незаконен син.
— Да, ако обичаш — отвърнах аз.
35
В началото бе мъглата.
Тя се плъзна по брега като Великата китайска стена и до шест сутринта покри равнината и планините. Заговориха сутрешните ми гласове.
Изпълзях до приемната на Констанс и се опитах пипнешком да намеря очилата си някъде под слонския куп възглавници. Отказах се и, залитайки, затършувах за портативна пишеща машина. Седнах и затрясках думите, без да виждам — края на „Ирод и Месията“.
Бе наистина чудото с рибите.
Симон, наречен Петър, доплува до брега и видя до жаравата призрака и даровете от препечена риба. Последва церемонията — послушните ученици, последният час, предстоящото Възнесение и думите за сбогом, които щяха да се помнят повече от две хиляди години и да стигнат чак до Марс и Алфа Кентавър.
Когато Словото излезе от машината, не можех да го видя, а само го държах пред слепите си, насълзени очи, докато Констанс изплуваше бавно от вълните — още едно чудо от плът, за което да прочета през рамо как издава вик от тъга и щастие, и ме разтърсва, доволно от триумфа ми.
Обадих се на Фриц.
— Къде си, по дяволите! — изкрещя той.
— Затваряй си устата — отвърнах аз и зачетох на глас.
Рибата бе оставена да се изпече на жаравата, която се разгаряше от вятъра и се посипваше като светулки по пясъка. Христос говореше, учениците му слушаха и когато се сипна зората, стъпките му и огнените искри се стопиха, а той си отиде. Учениците тръгнаха във всички посоки, но техните пътеки също изчезнаха сред пясъците, а вятърът отвя стъпките им. В края на филма започна Новият ден.
Фриц дълго мълча.
Накрая прошепна:
— Ти… копеле… такова… Кога ще ми го донесеш?
— След три часа.
— Искам го след два. Ще те целуна и по четирите бузи. Сега хуквам при Мени и Ирод.
Затворих. Телефонът иззвъня.
Беше Кръмли.
— Твоят Балзак още ли се казва Оноре? Или си голямата мъртва риба на Хемингуей, довлачена на брега без месо по костите?
— Кръм… — въздъхнах аз.