Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Филипина Филипова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)». Краткое содержание книги:
Надникнах на долния етаж приемна. Видях нахвърлените ярки възглавнички и чисто белите стени, където посред нощ се извървяваха сенките — прожекциите на старите й филми отпреди да се родя…
Обърнах се, защото в брега се плисна тежка вълна.
И поднесе, както килимчето, постлано пред Цезар, самата…
Констанс Ратиган.
Тя излезе от водата като скачащ тюлен. Кестенявата й коса, прилепнала от водата, имаше същия цвят като малкото телце, поръсено с индийско орехче и намазано с масло от канела. Пъргавите й крака, китки и рамене проблясваха във всякакви есенни багри. Очите й бяха кафяви, малки и хитри. А усмихващата се уста бе сякаш нацапана с бадемов сок. Бе жизнено ноемврийско създание, излязло от студеното море, но при допир пареше като врял кестен.
— Ти ли си, негоднико! — изкрещя тя.
— О, дъщеря на Нил. Ти!
Нахвърли се върху мен като радостно кутре, отръска всичката вода връз мен, хвана ме за ушите и зацелува челото, носа и устните ми. После се завъртя в кръг, за да се покаже цялата.
— Гола, както винаги.
— Забелязах, Констанс.
— Не си се променил. Пак гледаш челото вместо циците ми.
— И ти не си се променила. Гърдите ти са страшно стегнати.
— Не са лоши за петдесет и шест годишна бивша кралица на киното. Хайде!
Затича се по пясъка. Стигнах до басейна пред къщата, а тя вече изнасяше сирене, бисквити и шампанско.
— О, Боже! — отвори бутилката. — Не сме се виждали от сто години. Но си знаех, че ще се върнеш някой ден. Омръзна ли ти вече бракът? Готов ли си за любовница?
— Не. Благодаря.
Отпихме от чашите.
— Да си виждал Кръмли през последното денонощие?
— Кръмли ли?
— Изписано ти е на лицето. Кой е умрял?
— Един човек от Максимус Филмс. Помина се преди двайсет години.
— Арбътнот! — отгатна веднага Констанс.
По лицето й премина сянка. Посегна към халата си и се наметна. Изведнъж ми се стори много малка — като момиченце, което се е загледало в брега и вижда не пясъка и вълните, а отминалите години.
— Арбътнот — измърмори тя. — Такъв хубавец беше… И голям творец — замълча. — Радвам се, че не е между живите.
— Не е точно така.
Веднага млъкнах, защото Констанс скочи като тапа нагоре.
— Не! — извика тя.
— Имам предвид негово подобие. Едно нещо, подпряно на стената, за да плаши такива като нас.
От очите й се стекоха сълзи на облекчение. Пое въздух като след лош удар в стомаха.
— По дяволите! Иди вътре и вземи водката.
Донесох бутилката и една чаша. Гледах я как жадно поглъща питието. Изведнъж се превърнах във вечния трезвеник. Омръзна ми да виждам пияни хора, изплашени от нощта.
Не можех да кажа нищо. Отидох до ръба на басейна, свалих обувки и чорапи и потопих стъпалата си във водата. Гледах надолу и чаках.
Най-сетне Констанс седна до мен.
— Дойде на себе си, а? — казах аз.
— Извинявай. Но старите спомени трудно умират.
— Така е — отвърнах аз и се загледах в брега на свой ред. — В студиото тази седмица цари паника. Кой би поставил в дъжда някаква восъчна кукла с лицето на Арбътнот до стената?
— Това ли се случи?
Разказах й останалото така, както го бях разкрил пред Кръмли. Завърших с „Кафявото бомбе“ и я помолих да дойде с мен дотам. Констанс стана още по-бледна и удари поредната водка.
— Иска ми се да зная от какво трябва да се страхувам — й казах аз. — Да науча кой е написал онази бележка с цел да ида до гробищата и да разкажа на света за изкуствения Арбътнот. Но аз си затраях пред студиото, а те намериха трупа и се опитаха да го скрият. Почти обезумели от страх. Нима споменът за Арбътнот е толкова ужасяващ и след всичките тези години?
— Да — Констанс постави треперещата си ръка върху моята. — О, да.
— Значи какво? Изнудване? Някой праща писма на Мени Лайбър и заплашва, че ако не получи пари, ще разгласи миналото на студиото? Загадките около Арбътнот? Но какво от това? Лента отпреди двайсет години, заснела смъртта на боса? На мястото на злополуката, може би… И това би подлудило Константинопол, Токио, Берлин и целия останал свят?
— Да! — гласът на Констанс прозвуча някъде от далечното минало. — Хайде тръгвай. Бягай. Някога сънувал ли си как към теб посред нощ се приближава огромен, черен, двутонов булдог и те изяжда? Един мой приятел го сънуваше. И големият, черен булдог наистина го изяде. Наричаше се Втората световна война. Отиде си завинаги. Не искам да изчезваш и ти.
— Констанс, не мога да се откажа. Ако Рой е жив…
— Но ти не си сигурен.
— … трябва да го измъкна и да му помогна да се върне на работа, защото това е единствената правилна крачка. Трябва. Иначе става ужасно нечестно.