Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Филипина Филипова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)». Краткое содержание книги:
Видях бележника в ръцете на Кръмли.
— Какво има там?
— Звъних в три агенции за автографи. Всички познават Кларънс…
— Страхотно!
— Не чак толкова. Казваха едно и също нещо — параноик. Не си е дал нито фамилията, нито адреса и телефона. Обяснил им от какво се страхува. Не от крадци, а от убийци. Мислел си, че първо ще го убият, а чак след това ще го оберат. Пет хиляди снимки, шест хиляди автографа. Може и да не е познавал Звяра, а да се е уплашил, че чудовището ще го проследи и ще му види сметката.
— Не, не, не ми се вярва.
— Кларънс Еди-кой си винаги се разплащал с банкноти, за да не го открият по чековете. Никога не е пращал нищо по пощата. Появявал се редовно в агенциите, вършел си работата, а после изчезвал за месеци наред. Сляпа улица. Както и „Кафявото бомбе“. Отидох там в най-приятния си вид, но оберкелнерът не ме пусна Съжалявам, синко. Ей…
Точно тогава се появи римската фаланга. Приближаваха се с весели викове и ругатни.
Наведох се навън, затаил дъх.
— За тая пасмина ли говореше, когато каза, че Рой бил с тях?
— Да.
— Сега ТАМ ли е?
— Не мога да видя…
Кръмли избухна.
— Може ли да е толкова откачен, че да тича из студиото? Защо не се махне, по дяволите?! За какво се мотае тук? За да го убият?! Имал е възможност да избяга, но е искал и ти, и аз да се забъркаме в играта. Защо?!
— За да си отмъсти. За всички убийства.
— КАКВИ убийства?
— На животинките му — бяха най-скъпите му приятели.
— Глупости.
— Слушай, Кръм. Откога живееш в къщата си във Венеция? Поне от едно двайсет — двайсет и пет години. Там си засадил всеки храст, отгледал си разсад, построил си бараката в задния двор, добавил си бамбук и орхидеи, праскови, лимони и кайсии. Представи си, че се вмъкна някоя нощ, изсека дърветата, смачкам розите, запаля колибата и изхвърля цялата звукова уредба на улицата. Какво би направил?
Кръмли се замисли и лицето му стана алено червено.
— Така е — казах аз тихо. — Не знам дали Рой ще се ожени някога. В момента всичките му деца и целият му досегашен живот са стъпкани в прахта. Всичко, което е обичал, е убито. Може би е тук, за да разгадае убийствата, да намери Звяра и да го убие. Възможно е и да не е между живите. Но ако бях на негово място, щях да направя същото — да се укривам и да търся, докато заровя убиеца до убитите.
— Лимоновите ми дръвчета, а? — попита Кръмли и погледна към морето. — Орхидеите и горичките? Някой да ги съсипе?
Фалангата изтича изпод сянката и се понесе под лъчите на следобедното слънце.
Сред тях нямаше непохватен, дългурест воин.
Виковете и стъпките заглъхнаха.
— Да се прибираме — каза Кръмли.
В полунощ откъм Африканската градина на Кръмли духна силен вятър. Всички дървета в околността се обърнаха на другата страна в съня си.
Кръмли ме погледна:
— Нещо става.
И стана.
— „Кафявото бомбе“ — извиках аз. — О, Господи, как не се сетих по-рано. Онази нощ, когато Кларънс избяга уплашен, той изпусна куфара си пред входа на ресторанта! Някой трябва да го е взел. Този някой сигурно се навърта още и чака Кларънс да се промъкне за куфара си. Адресът му СТО НА СТО е там.
— Добра следа — кимна Кръмли. — Ще проуча.
Вятърът пак задуха. Лимоновите и портокаловите дръвчета изпуснаха тъжна въздишка.
— И…
— И?
— Ами пак се сетих за „Кафявото бомбе“. Оберкелнерът не ще да говори с нас, но познавам един човек, който от години се хранеше там всяка седмица, когато бях малък…
— О, Боже — въздъхна Кръмли. — Ратиган. Тя жив ще те разкъса.
— Ще ме пази любовта ми!
— Напълни с нея един чувал, за да наторим долината Сан Фернандо.
— Приятелството пази. Ти не би ми направил нещо лошо, нали?
— Не разчитай на това.
— Трябва да предприемем нещо. Рой се крие. Намерят ли го, с него е свършено.
— И с теб, ако влезеш в ролята на аматьора детектив. Късно е. Полунощ е.
— Времето, когато Констанс се буди.
— Трансилванско време? По дяволите — Кръмли пое дълбоко въздух. — Аз ли ще те закарам?
До нас тупна праскова.
— Да! — казах аз.
34
— По-добре не звъни на разсъмване — каза Кръмли, остави ме и потегли обратно.
Както някога, къщата на Констанс бе истинско съвършенство — бял храм, сияещ на брега. Всички врати и прозорци бяха широко отворени. Откъм просторните, чисто бели стаи се долавяше музика — стари записи на Бени Гудман.
Тръгнах по брега, както бях правил веднъж преди хиляда нощи, и се загледах в океана. Тя сигурно бе някъде наоколо — играеше с морските свинчета или викаше тюлените.