Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Филипина Филипова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)». Краткое содержание книги:
Наблюдавах как Фриц разгръща написаното с гръб към мен. Изведнъж видях как снижи глава. Мина доста време, преди да се обърне. Без да ме поглежда, вдигна мегафона и изкрещя. Настана пълна тишина.
— Намерете си места и слушайте. Които могат, да седнат. Останалите стойте прави. До утре Христос ще е дошъл и ще си е отишъл. А когато приключим със снимките и се разотидем, трябва да си го спомняме така…
Зачете последната ми сцена — дума по дума, страница по страница — с тих, но ясен глас. Никой не помръдна. Слушаха като онемели. Не можех да повярвам на очите си. Всичките ми слова за морето на изгрев-слънце и чудото с рибите, за странния, блед призрак на Христос и рибата в жаравата, разпръскваща топли искри, за притихналите ученици и за кръвта на Спасителя, който мълви последните си прощални думи, разкъсва плътта на наранените си китки и пада в жаравата, опекла Вечерята след Тайната вечеря.
Накрая Фриц изрече завършващите думи.
Тълпата, фалангата, сборището съвсем тихо изшептяха, а Фриц тръгна към мен. Бях заслепен от вълнение.
Той погледна учудено Констанс, кимна й, после застана до нас, свали монокъла си, взе дясната ми ръка и го постави на дланта й като награда. Сви пръстите ми отгоре му.
— Ще се видим довечера — каза той тихо.
Бе заповед, команда, благословия.
После се отдалечи. Наблюдавах го, стиснал монокъла в юмрук. Стигна до средата на тълпата, грабна мегафона и изкрещя: „Хайде, размърдайте се!“
Не погледна повече към нас.
Констанс ме хвана под ръка и ме поведе настрани.
38
По пътя за „Кафявото бомбе“ караше бавно. Взираше се мълчаливо в здрачните улици. Накрая каза:
— Ти вярваш на всичко, нали? Как така? Защо?
— Много е просто — обясних аз. — Никога не се занимавам с неща, които не харесвам, или в които се съмнявам. Ако ме накараш да напиша сценарий на филм за проституцията или алкохолизма, не мога да го направя. Правя това, което обичам. В момента, слава Богу, ми е интересен именно Христос, зазоряването и следите от стъпките му по брега. Не съм кой знае какъв християнин, но когато открих онази сцена у Йоан, или по-скоро И.Х. я откри за мен, бях погълнат изцяло. Нима бе възможно да не напиша нещо такова?
— Разбирам — Констанс така ме беше зяпнала, че трябваше да посоча кормилото, за да й напомня, че шофира.
— Виж какво, не ме интересуват парите. Дори да ми предложиш „Война и мир“, ще откажа. Не че Толстой е лош писател. Просто не го разбирам. Аз съм за оплакване, не той. Но знам със сигурност, че не мога да създам сценарий за нещо, което не обичам. Би било загуба на пари, ако ми го възложат. Край на лекцията. А ето го и „Кафявото бомбе“.
Тази вечер затваряха рано. Ресторантът бе почти празен, а в дъното нямаше никакъв параван.
— По дяволите — измърморих аз.
Защото погледът ми бе попаднал на нишата вдясно, където бе телефонът за приемане на резервации и имаше малко бюро с лампа над него. Сигурно само допреди няколко часа там се е намирал куфарът на Кларънс Сопуит.
Стоял си е и е чакал някой да го открадне заедно с адреса на Кларънс.
Защо трябваше да стане така, по дяволите!
— Синко — каза Констанс, — нека те почерпя с нещо.
Оберкелнерът представяше сметките на последните клиенти. Видя ни с периферното си зрение и се обърна. По лицето му се изписа огромно удоволствие от това, че вижда Констанс. Но когато съгледа мен, радостта му угасна. Имаше защо. Та нали бях видял как Кларънс заговори Звяра…
Усмихна се отново и се спусна срещу нас. Целуна алчно пръстите на Кларънс. Тя отметна назад глава и се разсмя.
— Няма смисъл, Рикардо. Отдавна продадох пръстените си!
— Нима ме помниш? — попита той изумен.
— Рикардо Лопес, известен и като Сам Кан.
— Кое ли бе името на Констанс Ратиган, тогава?
— Още преди много време си мушнах рожденото свидетелство в гащите — Констанс кимна към мен. — А това е…
— Знам, знам — опита се Лопес да ме изолира.
Констанс пак се изсмя, защото той още държеше ръката й.
— Рикардо беше вечният спасител в плувния басейн на „Ем Джи Ем“. Стотици момичета се опитваха да се удавят, за да ги върне към живота. Хайде, Рикардо, настани ни някъде.
Седнахме. Не можех да откъсна очи от стената в дъното. Лопес проследи погледа ми и злобно извъртя тирбушона.
— Бях само един от публиката — поясних аз тихо.
— Знам, знам — измърмори той, докато наливаше в чашата на Констанс и я изчакваше да опита. — Оня, другият глупак беше.
— Виното е превъзходно — оповести Констанс, — като теб. — Рикардо щеше да припадне. За малко да стане за смях.