През страната на скипетарите
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През страната на скипетарите». Краткое содержание книги:
(Веселин Радков)
«През страната на скипетарите» Кара бен Немзи и неговите спътници преследват банда престъпници. Неочаквано те се сблъскват с внушаващите страх «аладжи», по-късно попадат в планинска колиба, която трябва да бъде за тях капан и накрая преживяват един колкото драматичен, толкова и весел епизод в «кулата на старата майка».
«През страната на скипетарите» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «През дивия Кюрдистан» (том 2), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «Шутът» (том 6).
С един скок се намерих до петнистите коне и след миг те бяха свободни. Извадих камшика от пояса и заудрях по животните. Те се изправиха на задните си крака, а после се спуснаха към храстите, където не можеха да стигнат далеч, защото висящите им юзди им пречеха.
Изтичах напред и извиках след двамата аладжи:
— Сандар, Бибар, спрете, спрете! Конете се откъснаха! Това подейства. Братята спряха, защото не искаха да изгубят превъзходните си коне.
— Вържи ги пак! — извика ми Сандар в отговор.
— Но те избягаха!
— Триста дяволи! Къде отидоха?
— Знам ли? Питай ги сам!
— Глупак!
Двамата аладжи се върнаха бегом. На тяхно място нямаше да бързам, а да се опитам да се докопам до врания жребец. Петнистите коне им бяха сигурни! Те се катереха по склона и с пълен глас ме ругаеха. Сандар пръв пристигна горе и веднага се убеди, че конете наистина бяха избягали. Той се нахвърли върху мен и изкрещя:
— Кучи сине! Защо не ги спря?
— Ами и аз като вас не гледах към конете, а към ездача.
— Но можеше да внимаваш!
— Конете се изплашиха от изстрелите ви. Защо стреляте по хора, които не са ви направили нищо лошо! А и конете не са мои, а ваши. Не съм ви ратай, та да ги пазя!
— Как се осмеляваш да ни държиш такъв тон? Ето ти това в замяна!
Сандар държеше в дясната си ръка пушката и замахна към мен с левия си юмрук, за да ме удари. Аз вдигнах ръка за самоотбрана, но не бях обърнал внимание на един камък зад мен, спънах се в него и паднах на земята.
Тогава Сандар вдигна приклада на пушката си и ме удари в гърдите, което не можах да предотвратя напълно. От удара дъхът ми спря, но в следващия миг скочих, хванах великана с две ръце за кръста, вдигнах го във въздуха и го хвърлих към стеблото на едно отдалечено на няколко метра от мен дърво, където той се строполи неподвижен. Тогава някой ме хвана отзад.
— Откажи се, подлецо! — извика Бибар, който бе дотичал междувременно. Беше ме стиснал здраво и искаше да ме вдигне. Разкрачих крака, свих рамене и си поех дълбоко въздух, за да стана по-тежък. Тогава обаче усетих в левия си глезен режеща болка. Кракът ми отказваше да се подчини. Сигурно го бях наранил при падането.
Стоящият зад мен скипетар напрегна всички сили, за да ме вдигне. Той пъшкаше от гняв и напрежение. Брат му лежеше в безсъзнание до дървото. Сигурно го мислеше за умрял и искаше да отмъсти за него. Усещах, че няма да мога да издържа дълго само с упорство. Трябваше да се освободя от прегръдката му. Затова извадих ножа и ударих Бибар по ръката. Той ме пусна, изрева от яд и болка и процеди през зъби:
— Намушка ме? Тогава ще те застрелям!
Бързо се обърнах и видях, че вади от пояса си пистолет. Двата спусъка изщракаха. Може би щях да успея да го изпреваря с моя револвер, но не исках да го убивам. Той вдигна оръжие. Замахнах към него, още преди да успее да изпразни едната цев. Изстрелът не улучи.
Светкавично бързо отправих към Бибар втори удар с юмрук, и то отдолу към лицето, по носа, така че главата му се отметна назад. С бързо движение изтръгнах пистолета от ръката на разбойника и го захвърлих настрана. За миг той се хвана за устата и носа, които бяха разранени. После нададе пронизителен вик и се хвърли към мен. Но аз се наведох, промъкнах се под него, хванах го за бедрата, така че ми се струваше, че пръстите ми стигат чак до месото му и прехвърлих огромния мъж през мен. Бързо се обърнах и се спуснах върху него, за да не му оставя време да се изправи, и го ударих в слепоочието, от което той изпусна дълга въздишка и изпадна в безсъзнание.
Стана това, което бях смятал за невъзможно: не бях по-слаб от двамата аладжи! Като гледах проснати пред себе си огромните им неподвижни тела, едва вярвах на успеха си. Сигурно всеки един от тях беше по-силен от мен, но аз се бях оказал по-бърз, а знаех и хватки, които, разбира се, не бях научил при виещите дервиши. Прегледах и двамата. Не бяха мъртви — скоро щяха да дойдат на себе си, затова трябваше по най-бързия начин да изчезна. Но за да ги обезвредя още за известно време, им взех торбичките с барута, които висяха на поясите им, и смачках с крака пушките им.
Правейки това, осезателно почувствах, че левият ми крак е наранен. Ако преди се преструвах, че куцам, сега принудително закуцуках към коня си, след като вдигнах от земята и отново обух сандалите на Халеф, които се бяха изхлузили от краката ми по време на боя. Развързах коня и го заведох на едно подходящо място надолу по пътя, където го яхнах. Болката в крака ми се беше усилила от ходенето.