Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие». Краткое содержание книги:
Аом ни заведе в нашия павилион — номер 105, със съвършен изглед към океана. Стаята беше обзаведена с ненатрапчив лукс. Стените, подът и семплите мебели бяха от тиково дърво, контрастиращи със снежнобелия порцелан на ваната, памучните одеяла и големите пухкави възглавници. Всичко беше позлатено от залязващото слънце, чийто крайчец все още се виждаше през западните врати на павилиона.
Дилайла беше гладна и затова решихме да вечеряме в единия от двата ресторанта на открито. Седнахме до парапета към океана. Слънцето се беше потопило изцяло зад хоризонта и като се изключи тънката яркочервена линия, водата беше тъмна колкото и небето. Както във всички останали заведения в Аманпури, в ресторанта мъдро избягваха музикалното озвучаване и необходимото настроение се създаваше от разклащащия палмите бриз и плискащите се по плажа вълни.
Поръчахме си печена патица със задушени батати, черни крабове с чили паста, пържени зеленчуци и пържени соеви кълнове с тофу и чили. Аз поръчах „Вьов Клико“ от 93-та.
— Била съм в най-красивите места по света — каза Дилайла. — В Пост Ранч на Големия Сур. В палата в Сен Мориц. В Серенгети. Но тук е невероятно.
Усмихнах се.
— Малко са местата, които те карат да забравиш всичко. Къде си бил и какво си правил.
Тя вдигна вежди.
— А другите кои са? За теб?
Помислих малко.
— Ако щеш вярвай, но някои от тях са в Токио. Но те са повече като… анклави. Оазиси, Закрилят те от света отвън, но ти си знаеш, че той е там. А тук… е друга вселена.
Тя отпи от шампанското.
— Разбирам те. В Хайфа, където израснах, има един плаж. Понякога, когато се прибирам, намирам там спокойствие. Мирисът на морето, шумът на вълните… чувствам се отново дете — невинна и неопетнена. Сякаш съм сама в целия свят, но е хубаво…
— Без компанията на непрестанните спомени — цитирах аз един приятел — човек намира милост.
— Милост ли? — очевидно беше разбрала думата буквално. — Ти вярваш ли в Бог?
Сетих се за разговора ни с Докс.
— Опитвам се да не вярвам.
— Това помага ли ти?
Свих рамене.
— Не много. Но какво значение има дали вярваш? Нещата са такива, каквито са.
— Онова, в което вярваш, променя значението на всяко нещо.
Погледнах я. Не водехме този разговор за първи път и неявната критика и снизхождението в забележката й не ми се понравиха.
— Тогава внимавай в какво вярваш. И какво може да ти струва тази вяра — казах.
Тя отклони поглед. Не бях сигурен, но май потрепери.
Допихме шампанското и аз поръчах „Лафон Волни Сантено“ от 99-а. Знаех, че Дилайла има вътрешна дисциплина, но при наличието на вино и умора от часовата разлика всеки се справя по-зле, отколкото при отсъствието им. Освен това, ако беше дошла за нещо „нечестиво“, както се беше изразил Докс, дисонансът между предишните й чувства към мен и сегашните й намерения също щеше да й струва усилия. Щях да направя всичко възможно да превърна това напрежение в поредица от грешки, а грешките — в разширяваща се пукнатина.
Поговорихме още за какво ли не. Тя не продума нищо за Мани и за общото между провалената операция в Манила и присъствието й тук. Минутите изминаваха, а аз все повече се убеждавах, че не мога да приема момента на обаждането й като съвпадение. Пълното й мълчание по въпроса бе всъщност премълчаване. Умишлено премълчаване.
Ако беше някой друг и ако това се беше случило преди година или две, щях да приема известните ми факти. И да действам въз основа на тях. Така щях да защитя тялото си, макар и с цената на част от душата си. Но сега тя седеше срещу мен, аз също бях повлиян от виното, от обстановката и от чувствата, които продължавах да изпитвам към нея, и затова осъзнах, че търся друг начин. Не толкова директен, не толкова непоправим, нещо, в чиято основа да стои надеждата, а не само страхът.
Имаше и някаква странна привлекателност в този риск. Не толкова първична и вълнуваща като „небезопасния секс“, както беше подхвърлил Докс. По-скоро неизследвани пътеки, потенциален добър изход. Не само възможността да се конфронтирам с нея, тя да се пропука и да ми даде информация, която да ме ориентира какво става с операцията за ликвидирането на Мани. Давах си сметка, че изпитвам и по-дълбока надежда за нещо повече от информация, за нещо нематериално, но безкрайно по-ценно.
След десерта от плодове и тайландски сладкиши, последван от големи чаши капучино, поехме обратно към павилиона. Намалихме осветлението и седнахме на ниския диван от тиково дърво, обърнат към океана — невидим в тъмнината, но плискащ вълните си пред нас. Тишината в стаята ми тежеше и ме потискаше. Досегашните ми обиколни гамбити в разговора ми бяха дали само намеци и неявни улики. Реших, че е време да бъда директен. От тази мисъл устата ми пресъхна малко и част от мен явно се уплаши от онова, което бих могъл да открия.