Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие». Краткое содержание книги:
Достатъчно, помислих си. Не че вече сам не бях стигнал до същото заключение. Всъщност с Докс вече бяхме обсъдили всичко. Просто му се дрънкаше.
С Дилайла разговаряхме за незначителни неща — за полета й и други. Пристигнала с първа класа и спала през цялото време, чувствала се освежена и готова за вечерта в тропическия рай. Но Докс продължаваше да дудне, а както Дилайла беше до мен, нямаше как да му наредя да млъкне.
— Трябва да ти кажа, че тази жена изглежда страхотно! Защо не ми каза? Щях веднага да разбера защо искаш да се видиш с нея. Леле, и аз щях да се опитам да се видя с нея. Ако знаех, че тя е обектът, щях да ти направя проверката за наблюдение безплатно, дори можеше да не ми плащаш ваканцията. Е, вече е късно, сделката си е сделка.
Той млъкна и аз поблагодарих мислено на бога. Но само след секунди започна отново.
— А аз си мислех, че водиш самотен живот, само с уморената си дясна ръка за утеха! Преценил съм те погрешно, човече, и съм достатъчно голям, за да си го призная. Отсега нататък ти си моят герой и ще вземам пример от теб по романтични въпроси.
Качихме се на самолета и поне временно се озовах в безопасност. Махнах слушалката от ухото си, доволен, че сега Докс ще си говори сам.
С Дилайла продължихме да си бъбрим, но аз опипвах почвата. Досега разполагах с два факта и двата сочеха проблем: моментът на обаждането й и пропускът й да реагира на очевидните ми мерки за сигурност. Още не беше време за съд, но доказателствата се трупаха. На някакво ниво се безпокоях, че се е стигнало дотук. В Рио наистина ни беше много хубаво. Трябваше обаче да съумея да го преодолея — тя беше професионалист, а бизнесът си е бизнес, само че, да, безпокоях се.
Боже, колко беше красива. На всеки веднага би му станало ясно защо е толкова ефикасна в работата си. Имаше нещо у нея, някаква аура, магнетизъм, каквито не бях виждал у никого другиго.
И въпреки че я подозирах, ми беше приятно, че съм с нея. Нима не бе възможно да греша? Може би фактите щяха да се натрупат в по-благоприятна посока?
Снижаването и кацането бяха плавни, а пред терминала ни чакаше колата на хотела, за да ни откара до Аманпури. Слънцето залязваше, докато пътувахме към курорта по тесните двулентови улици на Пукет. Сигурен бях, че тя си мисли: „Това ли било? Май не е кой знае какво.“ Но все още бяхме във вътрешността на острова. Красотата му се разкрива в цялата си пълнота чак когато се озовеш на брега. И тогава от изненадата при вида на истинския Аманпури след намаляващите очаквания щеше да й спре дъхът.
Минахме през охранявания портал на курорта точно когато слънцето се скриваше зад характерните за Тайланд остри покриви на бунгалата и павилионите и потъваше в Андаманско море зад тях. Палмите се полюшваха от лекия океански бриз. Тераси от тиково дърво се простираше от края на алеята до дългия басейн с черно дъно, чиято повърхност блестеше като полиран оникс под потъмняващото небе. Слабата златиста светлина превръщаше всичко наоколо в декор на филм.
Портиерът отвори вратата на колата, за да слезем.
— Добре дошли в Аманпури — посрещна ни, долепил длани под брадичката си и свел глава в официален вай — тайландския начин за поздрав и благодарност.
Дилайла се огледа, а след това ме погледна с леко разтворена уста.
— Какъв е този чуден аромат? — попита.
— Седап малам — каза портиерът. — Донесена е от Индонезия. Името й означава „божествена нощ“, защото изпуска аромата си само нощем. На английски май се нарича тубероза.
Усмихнах се и погледнах Дилайла.
— Е? Харесва ли ти?
Тя замълча за миг, сетне възкликна:
— О, Боже!
— Това „да“ ли беше?
Дилайла кимна, отново се огледа и отново се взря в мен. Широка усмивка озари лицето й.
— Да. Означава „да“.
Регистрирахме се под навеса на открития павилион на рецепцията. Някаква служителка на име Аом ни разведе набързо из курорта и ни показа фитнес центъра, библиотеката, балнеоложкия център. Всички постройки бяха от тиково дърво и камък и изглеждаха точно толкова естествено сред хълмовете, колкото палмите. Отбелязах си присъствието на множество охранители, всичките изключително дискретни. В Аманпури се стичат всякакви знаменитости и в курорта охраната е на висота. Което за мен бе част от неговата привлекателност. Дори Дилайла да информираше хората си за местонахождението ни, щяха доста да се поозорят да се вмъкнат нелегално и незабелязано. Доколкото познавах начина на работа на организацията й, задача на Дилайла беше да подрежда кеглите, а не да ги събаря. Проверките по летищата ограничаваха възможността й да носи оръжие. С всичко това наум и неизбежно повлиян от божествено красивата обстановка, започнах да се отпускам. Имах чувството, че някой ни е дал таймаут, през който можех да науча каквото ми трябваше. Възможно беше да успея да обърна ситуацията, ако се наложеше. Да, и преди имаше конфликт на интереси, но бяхме намерили начин да се разберем. Сигурно щяхме да успеем и този път.