Рейн-сан: Справедливото клане
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Справедливото клане». Краткое содержание книги:
Разкошните плажове на Рио, лъскавите казина на Макао и мръсните улички на Хонконг и Коулун, очертават рамката, където действа Рейн-сан, който постепенно се превръща в неохотен участник в безпощадно, кърваво меле.
— Какво става? — попита тя и долових безпокойство в гласа й.
Поклатих глава и се усмихнах.
— Нищо, за което си струва да се тревожиш. — Минах пред нея, за да престане да оглежда фоайето, поставих длан отзад върху кръста й и започнах да я насочвам, леко притискайки я с ръката си. — Добре, не поглеждай повече назад. Просто ми кажи какво си видяла.
— Имаше един арабин в костюм.
— Какво правеше?
— Говореше по мобифон. Струва ми се, че ни наблюдаваше, но когато видя, че се озъртам, извърна поглед. Познаваш ли го?
— Нещо такова. Малко ми е трудно да ти обясня.
Какво казваше Иън Флеминг? Веднъж е случайност, два пъти е съвпадение, три пъти е вражески действия. А аз не вярвам в изчакването, за да събереш още повече доказателства. Крайно време беше да се размърдам.
Взехме такси на първия етаж. Държах вратата, докато Кейко се настани. С периферното си зрение зърнах нашия приятел да се мотае пред „Севън-Илевън“ на няколко метра от стоянката. Знаех, че още щом се кача и затворя вратата след себе си, той ще се хвърли в следващото такси.
Докато потегляхме, извадих зъболекарското си огледалце и видях, че съм бил прав, Кейко ме наблюдаваше, ала мълчеше. Зачудих се какво ли си мисли. Шофьорът като че ли не забелязваше. Беше погълнат от вариетето по радиото, чийто водещ неистово се опитваше да звучи весело, обаче резултатът беше абсолютно изкуствен.
Накарах шофьора да ни закара в „Ситибанк“ до централната станция на метрото. Едно от моите втори аз имаше сметка в „Сити“. Винаги когато излизам, нося неговата дебитна карта.
Влязохме в банката и Кейко изчака, докато изтегля петдесет хиляди хонконгски долара — около седем хиляди щатски. Това надвишаваше банкоматния лимит и се наложи да ги изтегля на касата. Касиерът постави парите в плик. Благодарих му и се върнах при момичето.
— Какво ще кажеш да отидем на пазар? — Показах й издутия плик. Бяхме заобиколени от „Ермес“, „Прада“, „Тифани“, „Вютон“ и други фирми, за които знаех, че копнее. — Ако искаш, ще ти купя някои нови неща.
Тя се усмихна и очите й грейнаха.
— Хонто? — Наистина ли? Сигурно се радваше, че странната история с арабина явно е приключила.
Отправихме се към „Маркс Спенсър“, дестинация, която не ме интересуваше толкова със стоките си, колкото с външността си. Цялата фасада бе стъклена и отвътре можеше да се наблюдава улицата. С Кейко се размотахме сред коприните и кашмирите и аз видях, че Очилатия с двама новопоявили се заемат позиции навън — двама пред банката ХСБС, третият пред бижутерията на „Фоли Фоли“.
Както започваха да се събират, имах чувството, че вече не са в режим на преследване. Ако бяха, нямаше да се разположат толкова близо един до друг — конфигурация, която обикновено не дава добри резултати при наблюдение, но има известни предимства при нанасяне на удар. Готвеха се за действие и искаха силите им да бъдат организирани и съсредоточени.
Добре, настъпваше моментът да си тръгна. Сам. Отидох при Кейко и нежно я хванах за ръка.
— Слушай ме внимателно, Кейко. Става нещо неприятно. Ще ти кажа каквото трябва да знаеш, за да се измъкнеш.
Тя леко поклати глава, сякаш да я проясни.
— Моля?
— Едни хора ме следят. Оня арабин с мобифона е един от тях. Искат да ме нападнат. Ако си с мен, ще пострадаш и ти.
Момичето колебливо ми се усмихна, като че ли се надяваше, че и аз ще се засмея и ще й кажа, че всичко това е шега.
— Съжалявам — каза тя. — Не… Не разбирам — усмивката й за миг стана по-широка, после помръкна.
— Знам, че не разбираш и нямам време да ти обясня. Ето, вземи — подадох й плика. — Тук има достатъчно, за да се върнеш в Япония и да ти останат. Паспортът ти е в теб. Върви на летището и заминавай.
— Да не би… да не си доволен от мен? — попита ме Кейко, все още разсъждавайки като професионалистка. Ала от гледна точка на своята професия, не на моята.
— Много съм доволен от теб. Погледни ме. Казвам ти истината. Ако не искаш да пострадаш, трябва още сега да си тръгнеш. Те преследват мен. Ти не ги интересуваш — и преди да успее да ми зададен нов въпрос, прибавих: — Ето какво трябва да направиш. Остани тук десетина минути. Аз ще си тръгна и ония мъже ще ме проследят. След десет минути и ти си тръгни. Иди в някой от женските магазини наоколо. Оплачи им се, че те закача някакъв тип и искаш да му избягаш. Кажи им, че те преследва и те чака отвън. Ще те пуснат да излезеш отзад, което мъжете не очакват. Ако не се получи в първия магазин, опитай в друг.
— Не…
— Просто ме изслушай. Пътувай с таксита. Влизай в магазини, в които не ходят мъже — за дамско бельо, такива неща. Така по-трудно ще те проследят, защото ми се струва, че тия типове не работят с жени. Влизай отпред и излизай отзад. Често използвай асансьори. Не можеш да пътуваш с някого в асансьор, без да те забележат. Движи се на обществени места.