Възраждането на Атлантида
- Автор: Дей Алиса
- Серия: Воините на Посейдон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрия Петрова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Възраждането на Атлантида». Краткое содержание книги:
Когато тя го призовава…
Райли Доусън е много повече от предана социална работничка във Вирджиния Бийч. Тя е дарена с мисловна връзка, до която единствено атлантите са имали достъп в продължение на хиляди години. Фактът, че е „емпат“, вероятно обяснява нейната изпълнена с копнеж близост с мътните вълни на океана, убежището, което сякаш й осигуряват и сексуалните импулси, които изглежда се излъчват от дълбините му…
Той идва.
Конлан, върховният принц на Атлантида, излиза на повърхността с мисия, да върне откраднатия тризъбец на Посейдон. Но нещо друго го завладява — интимните емоции — и желания — на един човек. Неустоимо привлечен от тайнствената красавица, Конлан скоро споделя с нея повече от своите мисли. Но в разгара на битката за възвръщането на силата на Посейдон, колко дълго може забранената любов да продължи между две различни души от два различни свята?
Само че… само че тя беше влизала в ума му. И от това, което беше почувствала от емоциите му, нямаше нищо друго, освен почтеност. Тя не беше сигурна откъде знаеше това, но беше така.
Той я погледна, а черните му очи бяха сериозни. Беше най-красивият мъж, когото някога бе виждала… по-красив, отколкото някога си бе представяла, че може да бъде един мъж. Може би наистина сънуваше.
Мъничкият синьо-зелен пламък, който си мислеше, че си е въобразила по-рано, проблесна в центъра на зениците му.
— Дал съм клетва да защитавам целия човешки род и — като изключим един кратък период от време — изпълнявам тази роля от векове. И все пак тази вечер, в един момент ти показа повече кураж и смелост, отколкото някога съм видял.
Тя започна да говори, но той я спря, вземайки ръцете й в своите.
— Имаш моята признателност и ще бъдеш под моята защита от днес, докато вълните повече не докосват брега.
Думите носеха усещането за обещание… усещането за клетва.
Внезапно на Райли й стана трудно да си спомни някаква причина защо не трябваше да иска да чува обещания и клетви от този мъж. Като изключим… като изключим… нещо, което бе казал…
— Човешкият род? Е, беше съвсем ясно там навън, че не си човек, какво беше това с топките от изпепеляваща вампирите енергия. Така че какво, по дяволите, си ти? — попита тя, излизайки от транса, в който я бяха потопили думите му, и отстъпи назад.
Конлан се усмихна и се изправи грациозно на крака.
— Не съм от никой от деветте кръга на ада — каза той. — Аз съм Конлан от Атлантида.
Райли избухна в смях.
— О, да бе. Разбира се, че си. А аз съм Алиса от страната на чудесата.
Тя поклати глава. Старата Алиса имаше право. Странно, колко странно.
Глава 13
Конлан сложи ръце зад гърба си и ги стисна една в друга. Не можеше да й позволи да разбере колко самоконтрол му костваше да стои в тази стая заедно с нея. Сами.
С огромно легло, заемащо по-голямата част от пода. Всяка частица от тялото му се напрегна при мисълта да я обгърне отново в завивката.
Да я обгърне с ръце.
Какво, по дяволите, му ставаше? Беше по-зле от похотлив новобранец, току–що приключил с обучението си. Никога не беше реагирал така на жена. Която и да било жена. Особено на човек. Нито дори на такава, която изглежда зачервена и сънена, точно както би изглеждала на сутринта след вечер на удоволствия в неговите прегръдки.
Съсредоточи се.
Мислите му прескочиха към девицата от Атлантида, която бе избрана за него.
Жената, която никога не бе срещал… която никога не бе срещала него.
Още една архаична атлантска политика, студена и безчувствена.
За разлика от жената, която стоеше пред него, топла и жива.
— Даже гореща — промърмори той.
Райли спря да се отдръпва от него, едва когато се сблъска с леглото. Погледът му бе привлечен надолу към краката й. Километрично дългите й крака.
Безкрайни крака обвити в плътно прилепнал, избелял деним.
Той искаше краката й да са обвити около кръста му.
Гърдите й го изкушаваха дори под огромната риза, бяха достатъчно пълни, така че можеше да ги види как се притискат към плата, когато помръднеше по определен начин. Беше ги почувствал срещу своите на плажа. Талията й беше изваяна съвършено. Пасваше точно на ръцете му.
Тя бе пищна и чувствена. Не беше жена с фигура, подобна на клечка, както бе модерно през настоящото десетилетие. Можеше да я държи под себе си, да нахлуе в нея, без да го е страх, че ще я счупи, можеше да изпълни ръцете му с извивките си…
— Атлантида. Добре — каза тя отново, като го измъкна от фантазиите му и може би дори му попречи да свърши точно там, в панталоните си.
Той изруга под нос на древен атлантски.
— И спри с това веднага — продължи тя, а бузите й отново станаха розови. Толкова розови, колкото бяха, когато гледаше към гърдите му. Само при мисълта за това в него се разби нова гореща вълна и той пристъпи към нея.
— Да спра с кое? — направи още една стъпка.
Гласът й бе задъхан, дрезгав.
— Спри да зяпаш краката ми. Спри да ме гледаш, сякаш съм в менюто. Спри да се приближаваш. Спри да бъдеш толкова… толкова… толкова напорист.
— Напорист? — още една стъпка.
Тя вдигна ръце, сякаш за да го отблъсне, макар той да беше на поне пет стъпки от нея.