Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Сестрата на Том умря, самоубила се е сутринта… — прекъсна я Рупърт, размазвайки я с поглед.
— Аха! — каза Ортанс с пълна уста. — Значи, заради това се нахвърли отгоре ми… Пък аз си мислех, че са го изхвърлили от банката… И защо се е убила? Любовна мъка или страх от провал?
Те я изгледаха, шокирани. Рупърт и Сам скочиха едновременно и напуснаха кухнята в знак на неодобрение.
— Ортанс, ти си чудовище! — възнегодува Питър.
— О, я стига! Изобщо не познавах сестрата на Том! Да не би да искаш да заридая и да започна да си скубя косата?
— Бих искал да проявиш малко съчувствие…
— Ненавиждам тази дума! Вони! Свършили сме захарта? Така е, ако аз не мисля за всичко в тази къща, нещата отиват на…
— Ортанс! — изръмжа Питър, удряйки с юмрук по кухненската маса.
Питър беше тъмнокос, сух и нервен. Беше на двайсет и пет, с лице, нашарено от белези от акне, с хлътнали бузи. Носеше малки очила с железни рамки и следваше машинно инженерство. Ортанс така и не разбра какво точно означаваше това. Кимаше, когато той й заговореше за скици и чертежи, за проекти, за експерименти и двигатели, понеже бе решила, че не си заслужава да се задълбочава в темата. Запозна се с него във влака „Евростар“, беше се натоварила с три големи чанти. Той й бе предложил помощта си и тя му бе подала двата по-тежки сака.
Благодарение на Питър Ортанс успя да се настани в къщата. Той се беше борил, за да убеди приятелите си да приемат при тях момиче. Ортанс харесваше идеята да съжителства с момчета, предишните й съквартирантски експерименти с момичета се оказаха несполучливи. Момчетата, ако не се смятат немарливостта и безпорядъкът, който оставяха след себе си, бяха много по-лесни за съжителство. Наричаха я „Принцесо“, поправяха радиаторите и отпушваха мивките. Освен това и тримата бяха леко влюбени в нея… Поне до тази вечер… сега, разсъждаваше тя, ще се наложи доста да се поизмъча, докато си възвърна позициите. Пък и имам нужда от тях. Имам нужда да продължа да живея тук, имам нужда от подкрепата на Питър, когато имам проблеми. Освен това сестра му е костюмиерка в някакъв театър и някой ден може да ми потрябва. Успокой се, момиче, успокой се и прояви някакъв интерес към съдбата на бедната девойка.
— Да, така си е! Тъжно е. Тя на колко години беше?
— Престани с този изкуствен тон, не се преструвай, че се интересуваш, защото така звучиш още по-ужасно!
— Ама какво искаш да кажа? — попита тя, разтваряйки широко ръце с притеснен вид. — Не я познавах, казвам ти, никога не съм я виждала… даже на снимка! Искаш от мен да се преструвам, а като го правя, пак ме одумваш!
— Бих искал да проявиш за миг малко човечност, но вероятно искам прекалено много…
— Вероятно. Отдавна съм се отказала да се интересувам от мъката по света. Прекалено много е и няма да смогна. Стига, Питър, питам те сериозно защо се е убила…
— Изгубила е всичките си пари на борсата… и парите на немалко хора, които е управлявала…
— Аха…
— Скочила от покрива на кооперацията, в която живеела…
— Висока ли е?
И понеже той отново я прониза с поглед:
— Искам да кажа… на място ли е издъхнала?
Той схвана объркването й и реши да премълчи.
Винаги става така, когато човек се преструва — не изглежда убеден и това веднага проличава.
— Да. Почти веднага. Благодаря, че попита.
Тя поне не е страдала, каза си Ортанс. Може, докато е падала, да е съжалила… Да е пожелала да се върне обратно или да спре по пътя… Сигурно е отвратително да свършиш по този начин, размазан на тротоара. Представляваш страшна гледка. В погребалната агенция запечатват ковчега, за да не те види никой. Отново се сети за баща си и лицето й се изкриви.
— Ортанс, трябва да се промениш…
След минута мълчание той добави:
— Аз толкова се борих, за да те приемат в този дом…
— Знам, знам… но съм си такава. Не мога да се преструвам.
— Не можеш ли да бъдеш мила? Малко поне?
Чувайки думата „мила“, Ортанс, отвратена, изкриви устни. Ненавиждаше тази дума. И тя вонеше ужасно. За миг се замисли, притеснена от настоятелния и строг поглед на Питър.
Какво ли трябва да прави човек, за да бъде „мил“? Никога не съм опитвала този трик. Мирише ми на шашма, на душевен смут, загуба на енергия и всякакви неща от този сорт.