Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Стара шотландска фамилия?
— Не ме интересуваше родословното му дърво. По онова време не ни беше грижа за произхода, не искахме визитни картички… Виждаш някого, харесва ти, прекарваш нощта с него и после — довиждане, ако случайно отново се срещнете, отново може да преспите или пък не, според зависи. С баща ти го направихме много пъти…
— Той как изглеждаше?
— Ами… да кажем, че много приличаш на него. Няма да се затрудниш да го разпознаеш, ако го срещнеш… Висок, с кестенява коса, дълъг нос, зелени или кафяви очи, според настроението, рамене на играч на ръгби, усмивка, с която може да ти свали звездите, с една дума, красавец… В него имаше нещо неустоимо. Не си задаваш въпроса дали е умен, добър, смел, искаш само да се хвърлиш в прегръдките му. Не бях единствената… Всички момичета го преследваха. Ах, да… на бузата му имаше тънък и дълъг белег, разказваше, че се дуелирал с пиян руснак в Москва… Не вярвам да е ходил в Москва, обаче беше впечатляващо, момичетата припадаха и искаха да докоснат белега му…
— Сигурна си, че съм от Дънкан Маккалъм, а не от някой друг?
— Бях влюбена, всъщност си забранявах да използвам тази дума! По-скоро бих си прерязала гърлото, отколкото да призная, че изпитвам подобно буржоазно чувство. Сигурна съм обаче, че докато се срещах с него, не спях с никой друг…
— Какъв късмет!
— Може да се каже, че си дете на любовта… Поне от моя страна.
— Странна любов — въздъхна Гари, — според мен доста претупана работа…
— Бяха трудни времена… светът изживяваше края на седемдесетте години, отърсваше се от епохата на „цветя в косите, да се обичаме едни други“ и се връщаше към действителността. А действителността съвсем не беше весела. Беше по времето на Маргарет Тачър, пънкарите и култовата им група „Клаш“, големите стачки, всеобщото отчаяние. Смятаха и пееха, че светът е скапана работа, както и любовта впрочем.
— А той какво каза, когато разбра…
— … Бяхме в една кръчма, беше събота вечер, бях го търсила целия ден, за да си поговорим за това… Беше с приятели, с халба бира в ръка, отидох при него… леко треперех… Надвеси се над мен, прегърна ме през раменете с една ръка и аз въздъхнах с облекчение, казвайки си, няма да съм сама. Той ще ми помогне, каквото и да решим. Съобщих му новината и с най-омайващата си усмивка, онази, с която сваляше звездите, той ми заяви, честно казано, скъпа, това си е твой проблем, и безцеремонно ми обърна гръб, продължавайки да говори с приятелите си. Направо ме уби.
— Дори не е изразил желание да ме види?
— Напусна ме, преди да се появиш на бял свят! Когато случайно се виждахме, не ми говореше. Дори когато коремът ми стана като тъпан!
— Но защо?
— Заради една-единствена причина — заради нещо, което се нарича чувство на отговорност и от което бе напълно лишен…
— Искаш да кажеш, че не е свестен човек?
— Нищо не казвам, само констатирам…
— И ти ме роди…
— Знаех, че ще те обичам до полуда, и се оказах права…
— И после?
— Родих съвсем сама. В болница. Отидох пеша и се прибрах вкъщи по същия начин. Записах те с моето име. Много скоро след това се върнах в университета. Оставях те сам в малката ми стая. Живеех при една много мила госпожа. Тя много ми помагаше, гледаше те, сменяше ти пелените, даваше ти биберона, пееше ти песнички, когато ходех на лекции…
— Как се казваше?
— Госпожа Хауел…
— Госпожа Хауел?
— Да. Много те обичаше, много. Плака, когато си тръгнахме… Трябва да е била четирийсетгодишна по онова време. Нямаше съпруг, деца, познаваше баща ти, беше от същия край. Майка й работела в замъка, баба й също. Казваше, че той е негодник, че не ме заслужава. Обичаше да пийва, но беше от кротките… Ти беше идеалното бебе. Никога не плачеше, непрекъснато спеше… Когато дядо ти дойде да ме види в Шотландия, изпадна в шок. Не му бях казала нищо. Той ни отведе двамата със себе си в Лондон… Ти беше на три месеца.