Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— И моят… повече никога не ти се обади?
— Никога.
— Дори чрез тази госпожа Хауел?
— Нито веднъж не дойде да те види, не ме попита за адреса ми, когато си тръгнах. Ето това е всичко. Не е нещо, с което да се похваля, но това е положението…
— Бях си представил, че имам по-бляскав произход… — прошепна Гари.
— Съжалявам… Отсега нататък сам трябва да направиш живота си бляскав…
Двайсет години по-късно бих могла да даря пораснал, готов, отгледан син на този недостоен човек. Син, за когото не е пролял капчица пот, не си е нарушил съня нито за час. Не е трепнал, взирайки се в термометъра. Не е спестил пукната пара. Не е виждал нито един ученически бележник. Не го е държал за ръката при зъболекаря.
Пораснал син, готов да бъде обичан. Ще казва „Моят син!“, представяйки го.
Аз съм бащата. Аз съм майката. Аз съм и майката, и бащата.
Той е бил само приносител на сперматозоиди. Забързан да стигне до оргазма и да си тръгне.
Ортанс Кортес не познаваше страха.
Ортанс Кортес презираше страха.
Ортанс Кортес се отвращаваше от това чувство. Страхът, заявяваше тя, е като бръшлян, който се е разпрострял в главите ни. Забил надълбоко извитите си като нокти корени, той се разлиства, разраства се и бавно и постепенно ни задушава, удушава ни. Страхът е бурен, а бурените, както се знае, трябва да се изскубват, да се унищожават с пестициди.
Пестицидът, който употребяваше Ортанс Кортес, се казваше изтласкване. Когато доловеше как в нея се надига опасната вълна на страха, тя отблъскваше опасността, притискаше я в ъгъла… фиксираше я право в очите, твърдеше: „Изобщо не ме плашиш. Изобщо не ме плашиш, плевел гаден, ей сега ще те изтръгна от корен“.
И нещата се оправяха.
За Ортанс Кортес.
От малка беше започнала да тренира, заставяше се да се прибира сама от училище, по мръкнало. Не позволяваше на майка си да я взема. Беше скътала една вилица в джоба на палтото си. Вирнала глава, въоръжена с вилицата, тя крачеше с чанта на гръб. Готова да се отбранява. Изобщо не ме е страх, повтаряше си тя в припадащата нощ, когато пред очите й започнеха да мержелеят неясни сенки на вълчи муцуни.
С времето вдигна летвата по-високо.
Замахна с вилицата, когато едно момче се опита да я целуне насила. Заби я в бедрото на един здравеняк, който й препречи пътя по стълбите, искайки две евро, за да я пусне. След това я заби в окото на оня, който се опита да я замъкне в мазето.
Скоро вилицата се оказа ненужна.
Беше си създала име.
Единственият въпрос, който Ортанс си задаваше, докато се учеше да побеждава страха, бе защо само тя бе възприела този начин на действие.
Изглеждаше от просто по-просто.
И въпреки това…
Долавяше как всички наоколо шепнат: страх ме е, страх ме е. Страх ме е, че няма да се справя, страх ме е, че парите няма да ми стигнат, страх ме е, че няма да ме харесат, страхувам се да кажа „да“, да кажа „не“, страх ме е, че ще ме боли. И тъй като хората постоянно се страхуваха, им се случваше най-лошото. Защо майка й, зрял човек, който би трябвало да я защитава, трепереше при мисълта, че има да връща заем, стряскаше се от мъж с плашеща външност или от листо, танцуващо на вятъра? Ортанс недоумяваше. Беше решила да не мисли по тези въпроси, а да върви неотклонно напред.
Да върви напред. Да учи. Да успее. Да не позволява на емоциите, страховете и желанията да й пречат, да я натоварват, защото те са само паразити, нищо повече. Все едно че дните й са преброени. Все едно че няма право на грешен ход.
Вилицата на Ортанс пропусна едно-единствено предизвикателство: смъртта на баща й, изяден от крокодил в езеро в Кения. Колкото и да си повтаряше: Антоан, крокодил, не ме е страх, случваше се да сънува кошмари, в които издъхваше, смачкана от хиляди зъби. Никога!, възмущаваше се тя, отваряйки очи, плувнала в пот, никога! Обещаваше си да подсили още повече стоманената си черупка, за да издържи и да се съпротивява. Да се съпротивява. Трудно заспиваше отново. В тъмнината на стаята й се привиждаше дебнещо, жълто крокодилско око…
След като Гари Уорд я изостави насред улицата, като преди това бе накарал сърцето й лудо да затупти и тялото й да завибрира от тъмно желание, след като я бе целунал така, че тя изгуби и ума, и дума, Ортанс отблъсна образа на Гари, отдалечи го от себе си, трезво го подложи на безпощадна дисекция и реши, че най-умният ход бе да изчака. Да изчака да й звънне на другия ден.