Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Той не звънна на другия ден, нито на по̀ другия, нито следващите дни.
И тя го зачеркна от списъка си.
Животът й не зависеше от Гари Уорд. Животът й не зависеше от една целувка на Гари Уорд, от удоволствието, избликнало онази нощ от устните на Гари Уорд. Животът й зависеше единствено от нейното лично желание — желанието на Ортанс Кортес.
Тя трябваше само да изрази ясно желанията, стремленията си, за да се осъществят по силата на непреклонната й воля.
Гари Уорд беше невъзможен, непредвидим, дразнещ, отвратителен.
Гари Уорд бе съвършен.
Тя искаше точно него. Щеше да го има.
По-късно.
Този ден, докато пътуваше по северната линия, отбелязана с черно на картата на метрото, линията, която я отнасяше от училище до голямата къща, в която живееше с четирима наематели — само момчета — Ортанс прочете хороскопа си в един „Лондон Пейпър“, който се търкаляше на седалката. В рубриката „Чувства“ пишеше: „И тъй като тази връзка ви тежи, прекъснете я. Ще я подновите по-късно“.
Виж ти, виж ти, промърмори тя, сгъвайки вестника, ето го решението — щеше да го забрави.
Като изключим решителността и вилицата в джоба й, онова, което спасяваше Ортанс Кортес, бе високото й мнение за себе си. Мнение, според нея напълно оправдано от усилията, които полагаше, и от работата, която вършеше. Не съм мързелана, не си губя времето, не се размотавам, боря се да се домогна до това, към което се стремя, и ще бъде съвсем справедливо да бъда възнаградена.
Понякога се питаше дали би хвърляла толкова сили и упорство, ако съдбата не беше благосклонна към нея.
Признаваше, че не е съвсем сигурна.
Нуждаеше се от резултати, за да продължи да върви напред. Колкото повече й се усмихваше съдбата, толкова по-големи усилия полагаше. Едно любовно изживяване с Гари щеше да я отклони от целта й, мислеше тя, обхождайки с очи спътниците си. Може би щях да стана като това момиче, изложило на показ зачервените си бедра изпод червената си минипола, или онова другото, което дъвче дъвка, разказвайки за вечерта си с Анди: и той ми каза… тогава аз му казах… и тогава той ме целуна. И после го направихме… и после той не се обади повече… и как да постъпя? Две нещастни жертви, които повтаряха като папагали тъпите реплики на любовните си поеми. Като не си позволявам да обичам, не поемам риска да се окажа нелюбима. Такива са мъжете — колкото повече ги обичаме, толкова по-хладно се отнасят към нас. Това е стар природен закон. Тъй като не обичам никого, се оказвам заобиколена от безброй поклонници, сред които при случай си избирам някого.
Целувката на Гари в тъмната лондонска нощ на фона на потрепващите листа на дърветата в парка я бе смутила. Беше я извадила от равновесие. За малко да се превърна във влюбено нищожество. Аз не съм нищожество. Не пуша, не пия, не се дрогирам, не свалям мъже. В началото беше поза, не исках да приличам на останалите, сега вече е моят избор, така печеля време. Едва след като постигна целта си — да отворя модна къща, да направя собствена колекция, — ще обърна поглед към другите. Засега цялата ми енергия трябва да бъде подчинена на волята ми за успех. Да създам собствена фирма, да проявявам отвратителен характер, да се превърна в Коко Шанел, да наложа собствен моден стил, въпреки че, призна си тя в неочакван порив на трезвомислие, имам още много да уча. Знам обаче какво искам: върховна елегантност, чиста класика, нарушавана единствено от един-два небрежни детайла. Които да сринат чистотата, да я омърсят. И да я извисят благодарение на мен. Да овладея линията, рисуването, детайла и после да внеса смут и объркване, разрязвайки целомъдрената творба. Удар с нож в непорочността.
Тя потръпна и дълбоко въздъхна. Нямаше търпение да започне работа. И без това, разсъждаваше тя, единствено работата ме вдъхновява… Човешката плът ми се вижда твърде безцветна, сравнена с моите замисли.
Слезе на спирка „Ейнджъл“, подхлъзна се на опаковка от макдоналдс, едва не падна и изруга. Мина покрай веригата ресторанти „Готово за ядене“ и сви рамене презрително. Какво тъпанарско име! Извървя последните метри до къщи, продължавайки да си разказва приказката за социалното си издигане. Стигна до опияняващия момент, в който приема журналисти от цял свят, за да говори за колекцията си, със сако и шалвари от вълнен креп в опушено синьо, със сандали „Живанши“, отключи вратата, влезе и бе посрещната от заядливата забележка на Том: