Повелителка на реките

— Утре ще ви покажа как да приготвяте тинктури и да сушите билки — казва тя. — Ще ви дам рецептите си.

Толкова съм уморена от работата ни, че спя дълбоко; но през нощта, сякаш изгряващата луна зове и мен, както набъбващия сок в растенията, се събуждам и виждам хладната ѝ светлина, която пада по пода на спалнята ми. Прислужницата ми спи дълбоко в леглото до мен. Отмятам завивките и отивам до прозореца. Дочувам нещо като звън на камбана, намятам раменете си с пелерина, отварям вратата на спалнята си, а после излизам в галерията.

В сенките различавам едва доловим силует на жена. Госпожа Джърдимейн. За миг отстъпвам изплашена назад — какво ли прави тя в тъмнината? Застанала е до един от прозорците и го е разтворила широко: пеенето се чува по-силно, сякаш ясният сладък звук нахлува в галерията заедно с лунната светлина. Когато чува стъпките ми, тя се оглежда бързо наоколо, с бдително изражение, сякаш очаква някого, или нещо; но явно не се бои от нищо.

— О, това сте вие — казва тя, въпреки че е редно да направи реверанс. — Чувате ли го?

Кимвам.

— Чувам.

— Никога не съм чувала подобно нещо преди, помислих си, че е райско песнопение.

— Познавам го — казвам тъжно. Посягам напред и затварям прозореца; музиката изведнъж заглъхва, а после дръпвам тежката завеса, за да пропъдя и музиката, и лунната светлина.

Тя протяга ръка да ме спре и пита:

— Какво има? Защо искате да я заглушите? Какво означава това?

— Няма нищо общо с вас — казвам. — За мен е. Позволете ми да не я слушам.

— Защо, какво е това?

— Чувала съм я два пъти досега в живота си — казвам, мислейки си за малката си сестричка, която умря почти в мига, когато пое първия си дъх, а след това — за скръбния хор, който нашепваше „сбогом“ на пралеля ми. — Боя се, че това е знак за смъртта на някого от близките ми — казвам тихо. — Това е песента на Мелузина — обръщам ѝ гръб и поемам по затъмнената галерия към спалнята си.

На сутринта тя ми показва как да суша билки, как да приготвям лековита билкова отвара, как да правя тинктура, и как да извличам есенцията от цветята, като използвам подложка от восък. Сами сме в помещението за дестилиране, заобиколени от приятния мирис на смачкани листа, каменният под е прохладен под краката ни, мраморният умивалник е пълен със студена вода.

— Това пеене за смърт ли ви съобщава? — пита тя простичко.

— Да — казвам. — Моля се майка ми и баща ми да са добре. Изглежда, това е единствената дарба, която притежавам: умението да предусещам загубата.

— Тежко — казва тя кратко, и ми подава чукало и хаван със семена, които да смачкам.

Известно време работим мълчаливо заедно, после тя проговаря.