Повелителка на реките
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651023
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Повелителка на реките». Краткое содержание книги:
— Какво ще засадите тук? В лехата на Телеца? Бича трева? Бича трева? — пита той, и се превива от смях на собствената си шега. Това продължава да го разсмива през целия ден, но госпожа Джърдимейн не се смущава. Тя избира стръкчета разсад от подноса си с растения и ги слага пред мен.
— Телецът е земен знак — казва тя. — Когато луната е в знака на Телеца, тя благоприятства растежа на реколтата, която се отглежда под земята. Кореноплодни растения като морковите, лука и ряпата. Благоприятна е за билките под знака на Телеца, като ментата и игликата, обикновената вратига, белия пелин и равнеца. Ще засадим всички тях в лехата на Телеца.
Аз съм очарована.
— И вие имате всички тези растения?
Тя се усмихва:
— Можем да засадим някои от тях сега; други ще трябва да почакат, докато луната навлезе в различна фаза. Но донесох всичките, под формата на разсад или на семена. Негова светлост заяви, че трябва да имате в градината си всички билки на Англия. Каза, че притежавате дарба. Вярно ли е?
Свеждам глава:
— Не знам. Понякога ми се струва, че разбирам някои неща, понякога не разбирам нищо. Изучавам книгите му и ще се радвам да науча също как да отглеждам билки и как да ги използвам. Но ми липсва увереност: всичко, което научавам, само ми дава да разбера, че не знам нищо.
Тя се усмихва и казва:
— Това е истинският път към познанието.
Прекарваме цял следобед на колене в градината, като селянки, докато засаждаме билките в лехите, които тя е подготвила за тях, а привечер, когато започва да захладнява и слънцето клони към залез, аз се изправям на крака и се оглеждам из градината, която сме направили. Дванайсет симетрични лехи се разклоняват ветрилообразно от кръглата пейка в сърцето на градината. Всички те са прекопани и оплевени, някои вече са засадени. Госпожа Джърдимейн е обозначила върху торбичките със семената името и свойствата на растенията.
— Утре ще ви покажа как да приготвяте тинктури и да сушите билки — казва тя. — Ще ви дам рецептите си.
Толкова съм уморена от работата ни, че спя дълбоко; но през нощта, сякаш изгряващата луна зове и мен, както набъбващия сок в растенията, се събуждам и виждам хладната ѝ светлина, която пада по пода на спалнята ми. Прислужницата ми спи дълбоко в леглото до мен. Отмятам завивките и отивам до прозореца. Дочувам нещо като звън на камбана, намятам раменете си с пелерина, отварям вратата на спалнята си, а после излизам в галерията.
В сенките различавам едва доловим силует на жена. Госпожа Джърдимейн. За миг отстъпвам изплашена назад — какво ли прави тя в тъмнината? Застанала е до един от прозорците и го е разтворила широко: пеенето се чува по-силно, сякаш ясният сладък звук нахлува в галерията заедно с лунната светлина. Когато чува стъпките ми, тя се оглежда бързо наоколо, с бдително изражение, сякаш очаква някого, или нещо; но явно не се бои от нищо.
— О, това сте вие — казва тя, въпреки че е редно да направи реверанс. — Чувате ли го?
Кимвам.
— Чувам.
— Никога не съм чувала подобно нещо преди, помислих си, че е райско песнопение.
— Познавам го — казвам тъжно. Посягам напред и затварям прозореца; музиката изведнъж заглъхва, а после дръпвам тежката завеса, за да пропъдя и музиката, и лунната светлина.
Тя протяга ръка да ме спре и пита:
— Какво има? Защо искате да я заглушите? Какво означава това?
— Няма нищо общо с вас — казвам. — За мен е. Позволете ми да не я слушам.
— Защо, какво е това?
— Чувала съм я два пъти досега в живота си — казвам, мислейки си за малката си сестричка, която умря почти в мига, когато пое първия си дъх, а след това — за скръбния хор, който нашепваше „сбогом“ на пралеля ми. — Боя се, че това е знак за смъртта на някого от близките ми — казвам тихо. — Това е песента на Мелузина — обръщам ѝ гръб и поемам по затъмнената галерия към спалнята си.
На сутринта тя ми показва как да суша билки, как да приготвям лековита билкова отвара, как да правя тинктура, и как да извличам есенцията от цветята, като използвам подложка от восък. Сами сме в помещението за дестилиране, заобиколени от приятния мирис на смачкани листа, каменният под е прохладен под краката ни, мраморният умивалник е пълен със студена вода.
— Това пеене за смърт ли ви съобщава? — пита тя простичко.
— Да — казвам. — Моля се майка ми и баща ми да са добре. Изглежда, това е единствената дарба, която притежавам: умението да предусещам загубата.
— Тежко — казва тя кратко, и ми подава чукало и хаван със семена, които да смачкам.
Известно време работим мълчаливо заедно, после тя проговаря.