Повелителка на реките

— Какво има? — пита настойчиво с нисък шепот. — Зле ли ви е, милейди?

Съпругът ми е положил и двете си ръце върху раменете на момчето, вглежда се в бледото лице, в светлосивите очи. Почти усещам тежестта на хватката му, чувствам, че е твърде силна.

— Толкова е крехък — прошепвам, после намирам истинската дума. — Чуплив е, като принц от лед, от стъкло.

— Не сега! — нарежда Удвил и ме ощипва силно по ръката. Толкова съм изненадана от тона му и от внезапната остра болка, че трепвам и го поглеждам, и се опомням, когато съзнавам, че мъжете и жените от двора са навсякъде около нас, втренчили погледи в мен, в негова светлост и краля, и че Удвил ме води с отсечени крачки напред, за да направя реверанс, толкова решително и рязко, та ми става ясно, че не трябва да изричам нито дума повече.

Снишавам се в дълбок реверанс и кралят ме повдига, докосвайки леко ръцете ми. Държи се почтително, тъй като съм негова леля, при все че съм само на седемнайсет години спрямо неговите дванайсет: и двамата сме млади, невинни същества в този двор на възрастни с груби лица. Той ме поздравява с „добре дошла“ в Англия с тънък слаб глас, който още не се е превърнал в глас на мъж. Целува ме по дясната и по лявата буза; докосването на устните му е студено, като трошливия лед, който си представих най-напред, когато го видях, а ръцете му, които държат моите, са слаби, почти мога да почувствам костите на пръстите му, подобни на малки ледени висулки.

Той ни подканва да се отправим към масите за вечеря, обръща се и ме въвежда в залата, начело на целия двор. Красиво облечена жена неохотно отстъпва назад с тежка походка, за да ми направи път. Поглеждам младия крал.

— Другата ми леля, Елинор, херцогиня на Глостър — казва той пискливо, с дискантовия си глас на малко момче. — Съпруга на многообичания ми чичо, Хъмфри, херцог Глостър.

Правя ѝ реверанс, и тя — на мен, а зад нея виждам красивото лице на брата на моя съпруг, херцог Глостър. Той и съпругът ми се прегръщат, всеки положил ръце на раменете на другия, прегръдката им е силна, но когато съпругът ми се обръща към снаха си Елинор, виждам, че я гледа строго.

— Надявам се, че всички ще живеем весело заедно — изрича кралят с колебливия си писклив глас. — Мисля, че една фамилия трябва да бъде единна. Една кралска фамилия трябва винаги да бъде единна, не смятате ли? Би трябвало всички да се обичаме помежду си и да живеем в хармония.

— Разбира се — казвам, макар че сега виждам върху красивото разглезено лице на херцогинята на Глостър такава злоба и завист, каквито не съм виждала у друга жена. Тя носи висока като кула диадема, която ѝ придава вид на великанка, най-високата жена в двора. Облечена е в тъмносиня рокля, гарнирана с хермелин: тази животинска кожа е символ на високо положение в света, на кралска власт. На шията ѝ има сини сапфири, а очите ѝ са по-сини от тях. Усмихва ми се и белите ѝ зъби се оголват, но в изражението ѝ няма топлота.