Повелителка на реките

— Помня.

Спомням си твърде добре, но никога не съм го упрекнала за смъртта на Жана, макар да укорявам себе си, задето не се застъпих за нея.

— Странно е, че дойдох тук да изгоря една Дева, а после намерих друга — казва той. — Нея изгорих като вещица, а пожелах теб заради уменията ти. Странно. Пожелах те в мига, щом те видях. Не за съпруга, защото тогава бях женен за Ан. Пожелах те, както човек желае съкровище. Повярвах, че имаш Зрението. Знаех, че си потомка на Мелузина, помислих, че можеш да ми донесеш Камъка.

— Съжалявам — казвам аз. — Съжалявам, че не бях по-умела…

— О! — Той прави пренебрежителен жест с ръка. — Не е било писано. Може би, ако имахме повече време… но ти наистина видя корона, нали? И битка? И кралица, поставила подковите на коня си наобратно? Видя победата на моя род, и как моят племенник наследява трона, и как неговият род продължава да съществува вечно?

— Да — казвам, за да го успокоя, макар че тези неща никога не са ми били ясни. — Видях вашия племенник на трона, и съм сигурна, че той ще задържи Франция. Няма той да е кралят, който ще изгуби Кале.

— Сигурна ли си в това?

Поне това мога да му обещая.

— Сигурна съм, че няма той да изгуби Кале.

Той кимва и замълчава за миг. После казва много тихо:

— Жакета, би ли си съблякла роклята?

Толкова съм изненадана, че трепвам леко и отстъпвам назад.

— Роклята?

— Да, и бельото, всичко.

Усещам как пламвам от смущение.

— Искате да ме видите гола?

Той кимва.

— Сега ли?

— Да.

— Искам да кажа, на тази дневна светлина?

— В светлината на залеза, да.

Нямам избор.

— Щом заповядвате, милорд.

Надигам се от стола си и развързвам връзките на най-горната си рокля и я оставям да падне в краката ми. Измъквам се от нея и свенливо я оставям настрана. Свалям богато украсената си диадема и разтърсвам коса, за да я освободя от плитките. Косата ми пада върху лицето като воал, който ме прикрива, а след това изхлузвам ленените си долни дрехи и фината долна фуста от коприна, и заставам пред него, гола.

— Вдигни си ръцете — нарежда той. — Гласът му е спокоен, той ме гледа без страст, а с някаква съзерцателна наслада. Осъзнавам, че съм го виждала да гледа така картини, гоблени, статуи. В този миг аз съм онова, каквото съм била за него винаги: красив предмет. Никога не ме е обичал като жена.

Покорно вдигам ръце над главата си, като плувец, който се готви да се гмурне в дълбока вода. Сълзите в очите ми сега се стичат по бузите ми при мисълта, че съм била негова съпруга, че сме делили легло, била съм негова спътница и негова херцогиня, а дори сега, макар да е близо до смъртта, той все така не ме обича. Никога не ме е обичал. Никога няма да ме обича. Прави ми знак да се обърна леко на една страна, така че последните лъчи златна слънчева светлина да падат върху голата ми кожа, позлатявайки хълбоците, корема и гърдите ми.