Вината в нашите звезди
- Автор: Грийн Джон
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт-България
- ISBN: 978-954-270-826-1
- Переводчик: Анна Стоева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Вината в нашите звезди». Краткое содержание книги:
Мъдър, дързък и суров, „Вината в нашите звезди“ на Джон Грийн е труден за преглъщане роман за смешното и трагичното в това да си влюбен и… на крачка от смъртта.
— И как по-точно? — попита той отбранително.
— Нали знаеш, като остана сляп и прочее.
— Но аз не съм виновен за това — отвърна Исак.
— Не казвам, че си виновен. А само, че беше гадно.
Десета глава
Щяхме да вземем само един куфар. Тъй като аз не можех да нося нито един, а майка ми изтъкна, че не може да носи два, щеше да се наложи да хвърляме чоп за място в черния куфар, който родителите ми бяха получили като сватбен подарък преди цяло хилядолетие — куфар, чието предназначение беше да странства из най-различни екзотични места, но в крайна сметка се задоволи със съдбата да снове напред-назад между Индианаполис и Дейгън, където „Морис Пропърти Инк“ имаше представителство, посещавано често от баща ми.
Настоявах пред мама, че заслужавам да заема малко повече от половината куфар, тъй като ако не бяхме аз и ракът ми, сега изобщо нямаше да заминаваме за Амстердам. Мама обаче възрази, че тъй като била два пъти по-едра от мен и следователно, в името на благоприличието, се нуждаела от повече плат, трябвало да получи две трети от куфара.
Накрая и двете загубихме. Такъв е животът.
Въпреки че самолетът излиташе чак на обяд, мама ме събуди в пет и трийсет, като включи осветлението и нададе вик: „Амстердам!“. След това цяла сутрин търча напред-назад, уверявайки се, че имаме електрически адаптери, проверявайки на четири пъти дали разполагаме с точния брой кислородни бутилки, необходими да стигна до там, дали всички те са пълни и така нататък, докато в това време аз само се изтърколих от леглото и облякох предвидените за полета до Амстердам дрехи (джинси, розов потник и черна жилетка, в случай че в самолета беше студено).
В шест и петнайсет колата беше натоварена и тогава мама настоя да закусим заедно с татко, въпреки че аз възразих да се храня преди зазоряване, тъй като не съм руски селянин от деветнайсети век, който има нужда да се подкрепи преди усилен трудов ден сред полята. При все това се опитах да хапна малко яйца, докато мама и татко се заситиха с удоволствие с домашно приготвения вариант на любимите им макмъфини с яйца.
— Кой казва кои храни стават за закуска? — обадих се аз. — Например защо да не ядем къри за закуска?
— Хейзъл, яж.
— Но защо? — настоях аз. — Говоря напълно сериозно: да няма някакво постановление, че бъркани яйца се ядат само за закуска? Спокойно можеш да сложиш бекон в сандвича си, без никой да каже „гък“. Но щом в сандвича ти има яйце, хоп, значи е сандвич за закуска.
Татко отговори с пълна уста:
— Когато се върнеш, ще си направим закуска за вечеря. Става ли?
— Не искам „закуска за вечеря“ — отвърнах аз, кръстосвайки вилицата и ножа си върху почти пълната чиния. — Искам просто да вечерям бъркани яйца без това смехотворно правило, че щом едно ястие съдържа бъркани яйца, значи, е закуска, дори да е поднесено на вечеря.
— Хейзъл, не е лошо да подбираш каузите, за които да се бориш — каза мама. — Но ако това е битката, която искаш да спечелиш, тогава заставаме зад теб.
— Ама доста зад теб — додаде татко и мама се засмя.
Давах си сметка, че е глупаво, но ми беше наистина кофти заради бърканите яйца.
Татко изми чиниите, след което ни изпрати до колата. В този момент, разбира се, се разплака и ме целуна по бузата с наболата си брада. Той притисна нос към лицето ми и прошепна:
— Обичам те. Толкова се гордея с теб.
(За какво, запитах се аз.)
— Благодаря, татко.
— Ще се видим след няколко дни, нали, скъпа? Много те обичам.
— И аз те обичам, татко. — Усмихнах се. — Все пак са само три дни.
Махах му през цялото време, докато излизахме на заден ход от алеята. Той също ми махаше и плачеше. Сигурно си мислеше, хрумна ми тогава, че може никога повече да не ме види — мисъл, с която най-вероятно всеки делничен ден тръгваше за работа, което си беше гадно.
Щом стигнахме до дома на Огъстъс, мама настоя да остана в колата да си почивам, но въпреки това аз я придружих до предната врата. Когато наближихме къщата, чух, че някой плаче вътре. Отначало реших, че не може да е Гас, защото нямаше нищо общо с ниското боботене на гласа му, но тогава чух нещо, което звучеше като негова изкривена версия:
— ЗАЩОТО ЖИВОТЪТ СИ Е МОЙ, МАМО. ЛИЧНО МОЙ.