Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
И знаете ли какво си мислех? Реших още при първа възможност да се отделя от компанията на другите. Искаше ми се нищо да не пречи на първото ми командуване. Нямах намерение да се движа с ескадра, щом ми се представяше случай да плавам самостоятелно. Сам ще достигна брега. Ще изпреваря останалите лодки. Ех, младост, младост! Глупава, очарователна, чудесна!
Ние обаче не отплавахме веднага. Трябваше да видим последните мигове на кораба. И лодките обикаляха в нощта, издигайки се и спускайки се върху вълните. Моряците дремеха, пробуждаха се, въздишаха, пъшкаха. Аз гледах към горящия кораб.
Под тъмното небе той ярка пламтеше върху пурпурното море, обагрено от кървавочервените отблясъци на лумналата и зловеща вода. Пламъкът, огромен и самотен, се издигаше високо над океана, а от върха му непрестанно кълбеше към небето чер дим. Корабът силно гореше, скръбен и величествен като погребална клада, запалена в морето, в нощта, и наблюдавана от звездите. Тази великолепна смърт дойде като милост, като дар, като награда за стария кораб в края на усилния му път. Да наблюдаваш как корабът изпуска сетния си дъх, поверявайки го на звездите и морето, вълнуваше като гледка на величествен триумф. Мачтите паднаха малко преди разсъмване; искри лумнаха и се завъртяха вихрено, те сякаш изпълниха цялата нощ с огън — търпеливата и зорка необятна нощ, надвиснала мълчаливо над морето. Когато съмна, от кораба бе останала само овъглена коруба, която плаваше тихо под облак дим, носейки в себе си тлееща маса въглища.
Тогава извадихме веслата и лодките една след друга като процесия заобиколиха останките на кораба. Най-отпред беше баркасът. Когато минавахме край кърмата, тънък език пламък злобно се стрелна към нас и изведнъж носът на кораба почна да потъва, а от водата, като съскаше силно, се издигна пара. Последна се скри оцелялата кърма, но боята й се бе свлякла — напукана и олющена; буквите вече ги нямаше, нямаше ги думите и непреклонния девиз, нещо като душа на кораба, които да отправят към изгряващото слънце неговото верую и неговото име.
Поехме на север. Задуха лек ветрец и към обед лодките за последен път се събраха. На моята нямаше ни мачта, ни платна, но аз направих мачта от резервно весло, а платно измайсторих от тента, като използвах вместо рея канджа. Навярно такава мачта бе твърде тежка за лодката, но имах удоволствието да се убедя, че мога да изпреваря спътниците си, ако вятърът духа откъм кърмата. Наложи се да ги почакам. После погледнахме в картата на капитана, похапнахме дружно сухари с вода и получихме последните нареждания. Те бяха кратки и ясни: да плаваме на север и по възможност всички заедно.
— Внимавайте с тази импровизирана мачта, Марлоу — каза капитанът. А Махун, когато преминах гордо край неговата лодка, сбърчи гърбавия си нос и извика:
— Ще се намерите на дъното с вашия съд, ако зяпате, млади момко!
Язвителен старец беше той!… Нека дълбокото море, където почива сега, го приспива нежно, с любов, до края на всички времена!
Пред залез-слънце над двете лодки, които останаха далеч зад кърмата, премина порой и после вече ги изгубих от очи. На другия ден седях, управлявайки своята черупка — първия плавателен съд под мое командуване, — а наоколо имаше само вода и небе. След пладне видях далеч на хоризонта горните платна на някакъв кораб, но премълчах, а моите моряци нищо не забелязаха. Разбирате нали, че се боях този кораб да не се връща в родината, защото никак не ми се искаше да поема обратно пред самите врати на Изтока. Държах курс към Ява — друга вълшебна дума като Банкок! И плавах много дни.
Няма нужда да ви обяснявам какво значи да се носиш по море в открита лодка. Помня нощите и дните на затишието, когато гребяхме, а лодката като омагьосана сякаш си стоеше на същото място и чак до хоризонта се простираше само море. Помня горещината, помня потоците дъжд, които ни принуждаваха до изнемога да изтребваме водата (но пък пълнеха и нашето буренце), помня последните шестнайсет часа, когато устата ми засъхна като въглен. А рулевото весло на първия съд под мое командуване непрекъснато стърчеше над вълнуващото се море. Дотогава не знаех какъв юнак съм бил. Помня отслабналите лица, оклюмалите фигури на двамата ми моряци, помня и младостта си, и онова чувство, което никога вече не ще се върне: че мога да живея вечно, че ще надживея морето, земята и всички хора — измамното чувство, което ни влече към радости, рискове, любов, напразни усилия, смърт. Тържествуващото усещане за сила, пламъкът на живота в шепата прах, пламъкът в сърцето — който с всяка година отслабва, става все по-студен, по-малък и угасва… угасва твърде рано, да, по-рано от самия живот.