Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
Така възприемам аз Изтока. Видях съкровените му кътчета и надникнах в самата му душа, но и сега го виждам все така от малката лодка, виждам очертанията на високи планини — сини и далечни на ранина, забулени от омара по пладне, назъбени и пурпурни по залез. Усещам в ръката си веслото, а пред очите ми е видението на палещата морска синева. И виждам залива, широкия залив, гладък като стъкло и лъскав като лед; той блещука в тъмнината. Червена светлинка гори в далечината на тъмната ивица суша, а нощта е мека и топла. С натъртени до болка ръце ние продължавахме да движим веслата и изведнъж полъх на вятър — полъх слаб, топъл, пропит със странен мирис на цветя и аромат на дървета — се изтръгва от тихата нощ: първата въздишка на Изтока, докоснала моето лице. Това не ще забравя никога. Въздишка недоловима и властна като магия, като шепот, който обещава тайнствени наслади.
Последните единайсет часа ние все гребяхме. Гребяхме двама, а този, чийто ред бе да почива, седеше на кормилото. Видяхме в залива червената светлинка и държахме курс към нея, досещайки се, че приближаваме някакво малко пристанище. Минахме покрай два необикновени кораба с висока кърма, спящи на котва, и като приближихме светлинката, сега вече силно потъмняла, носът ни удари издадения край на пристанището. От умора не виждахме нищо. Моряците ми захвърлиха греблата и като трупове рухнаха от седалките. Завързах лодката за един пал. Нежно ромонеше прибоят. Брегът беше обгърнат в упоителен мрак; открояваха се някакви едри очертания, може би внушителни групи дървета — неми и фантастични сенки. В подножието им мъждееше като мираж полукръгът на брега. Не се виждаше никаква светлинка, нищо не помръдваше, никакъв звук. Тайнственият Изток се разстилаше пред мен — дъхав като цвете, мълчалив като смърт, тъмен като гроб.
А аз седях, отмалял до крайност, и ликувах като победител, бодърствуващ и омагьосан, сякаш пред лицето на дълбока съдбоносна загадка.
Плясък на весла, равномерни удари, отекващи на повърхността на водата и засилвани от мълчанието на брега, ме накараха да подскоча. Лодка, европейска лодка влизаше в залива. Назовах името на покойната, извиках:
— Ей, „Юдея“!
В отговор дочух слаб вик.
Това бе капитанът. Бях изпреварил флагманската лодка с три часа и се зарадвах да чуя отново гласа на стареца, треперещ и уморен:
— Вие ли сте, Марлоу?
— Да не се ударите в края на пристанището, сър! — извиках аз.
Той приближи внимателно и пристана с помощта на оловното въже, което бяхме спасили — за застрахователното дружество. Отпуснах нашето въже и застанах борд до борд с тях. Капитанът седеше унило отзад, целият мокър от росата, стиснал ръце в скута си. Моряците му бяха вече заспали.
— Преживяхме ужасни дни — прошепна той. — Махун изостана… малко.
Разговаряхме шепнешком — тихичко, сякаш се бояхме да не обезпокоим сушата. Колкото до нашите моряци, те нямаше да се събудят и от оръдия, гръм, земетресение.
Като се обърнах, аз видях в морето ярка светлинка, която се движеше в нощта.
— Параход минава край залива — рекох аз. Той обаче не минаваше край залива, а навлизаше в него и дори хвърли котва недалеч от нас.
— Искам — каза старецът — да разберете дали този кораб не е английски. Навярно ще може да ни откара донякъде.
Стори ми се трескаво възбуден. Затласках и заритах едного от моряците си и като го доведох в състояние на сомнамбулизъм, му дадох едното весло, сам взех другото и потеглихме към светлините на парахода.
Там се чуваха тихи гласове, от машинното отделение долиташе глух звън на метал, по палубата ехтяха стъпки. Илюминаторите светеха — кръгли като широко отворени очи. Движеха се сенки. Високо на мостика стоеше някакъв човек. Той чу плясъка на веслата ни.
И тогава, преди да успея да отворя уста, Изтокът ми заговори, но с гласа на Запада. Поток от думи наруши загадъчното съдбоносно мълчание — гневни чуждоземни слова, примесени с отделни думи и дори цели фрази на добър английски, не толкова странни, колкото изненадващи. Човекът бясно псуваше и ругаеше, този залп наруши тържествения покой на залива. Той започна с това, че ме нарече свиня, после с бурно темпо премина към неподходящи за споменаване епитети — на английски. Човекът там горе ругаеше на два езика с непристорена ярост и бях почти готов да повярвам, че нещо съм съгрешил срещу хармонията на вселената. Едва го виждах, но ми се струваше, че ще припадне от озлобение.