Проклятието на черната луна

С шумолене на дългата бяла роба, старата жена спря пред мен. Невъзможно беше да се определи точно възрастта ù. Можеше да е на шестдесет, можеше да е на осемдесет. Дългата ù сребриста коса беше сложно сплетена на корона над лицето ù с фини бръчици. Върху малкия ù заострен нос почиваха очила, чиито лещи увеличаваха яростното напрежение и интелигентността в проницателните ù сини очи.

– Роуина! – казах.

Тя носеше това, което, предполагах, трябваше да е одеянието на Великата повелителка – бяла роба с качулка, украсена с изумрудено и деформирана детелина, символ на залога на нашия орден да Вижда, служи и закриля, изрисувана на гърдите.

– Как се осмеляваш? – гласът ù беше нисък, контролиран и разгневен.

– О, ти ще говориш – казах със същия глас.

– Поканих те да заемеш мястото си сред нас и чаках да приемеш предложението ми. Не го направи. Можех само да направя заключение, че си ни обърнала гръб.

– Казах ти, че ще дойда и планирах да го направя, но изскочиха няколко неща – неща като да бъда преследвана, отвлечена, заключена и измъчвана до смърт. – Минаха само няколко дни.

– Мина седмица и половина! Дните имат значение сега, дори часовете.

Наистина ли беше минала седмица и половина? Времето лети, когато умираш.

– Даде ли им заповед да ме убият, ако не намерят друг начин да взема Копието?

– Не! Не бях аз тази, която проля кръвта на Шийте зрящ днес!

– Напротив, ти беше! Ти ги прати след мен. Ти прати шест от твоите жени да ме нападнат. Никога нямаше да убия никоя от тях и те го знаят. Стана ужасна злополука. Но беше само толкова – злополука.

Тя плъзна очилата от носа си и ги остави да почиват на гърдите ù, окачени на верижка от нежни перли зад врата. Без да сваля очи от мен, Роуина се обърна към хората си.

– Тя нарича убийството злополука. Предава ни на враговете ни и ги превежда покрай защитите ни. Тази жена също е наш враг.

– Знам къде се крие твоят вид от хилядолетие – измърка В’лане. – Защитите ти са смешни. Те не могат да попречат на никой мой кошмар да се вмъкне. Смърдиш на старост и смърт, човеко. Да го вплета ли в сънищата ти, да те преследвам ли с тях?

Роуина се взря покрай него.

– Не го чувам да говори, – а на мен каза: – Дай ми Копието и ще позволя и на двама ви да живеете! Ти ще останеш тук с нас. То ще напусне и никога няма да се върне.

Сняг покри раменете ми. Тихи ахвания изпълниха коридора. Някои от Шийте зрящите протегнаха ръце с длани нагоре, за да хванат завихрените ледени снежинки. Предположих, че никоя от тях не е виждала Фае принц преди.

Гласът на В’лане беше дори по-студен от неестествения сняг, причинен от неудоволствието му.

– Мислиш да ме убиеш с Меча, който си скрила в робата си ли, старице?

Изстенах вътрешно. Супер! Сега той имаше и двете оръжия. Трябваше ли да го Нулирам и да се опитам да ги взема обратно?