Проклятието на черната луна
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1302-9
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Проклятието на черната луна». Краткое содержание книги:
– Не се осмелявах да дойда тук без принц В’лане – използването на титлата му хареса. Усетих мускулите му да се отпускат под кожата. – Роуина прати шест от вас след мен днес.
– Видях тези, които се върнаха – сопна се облечената в пижама жена. Тя погледна през рамо към бинтованата си съквартирантка, после пак към мен с леден поглед. – Тези, които оживяха, бяха тежко пребити. По теб няма и едно натъртване – тя замълча, после изплю: – При-я.
– Не съм При-я!
– Пътуваш с Фае принц. Докосваш го свободно, по собствена воля. Какво друго може да бъдеш?
– Опитай с Шийте зрящ, който работи с Фае принц, за да помогне на кралица Авийл да намери Шинсар Дъб, за да може да поправи кашата, в която сме всички! – казах хладно. – В’лане ме потърси от името на Сийли кралицата, защото мога да усещам Книгата, когато е наблизо. Аз бях...
Тя ахна.
– Можеш да усещаш Шинсар Дъб? Близо ли е? Виждала ли си я?
Шийте зрящи по целия коридор се обръщаха една към друга, възклицавайки.
– Никоя ли от вас не може да я усети? – огледах се. Лицата, обърнати към мен, отразяваха моето собствено удивление. Мислех, че със сигурност има и други като мен. Една или две, поне.
Дани поклати глава.
– Способността да се усещат Фае предмети е изключително рядка, Мак.
Съквартирантката ù каза сковано:
– Последната Шийте зряща с тази способност умря много отдавна. Нямахме успех в развъждането на тези кръвни линии.
Развъждане на кръвни линии? Мекият ирландски напев не смекчи думите ни най-малко. Бяха студени. Караха ме да мисля за бели престилки, лаборатории и блюда Петри. Нищо чудно, че бях толкова търсена. Нищо чудно, че Баронс беше решен да ме опази жива, че един Фае принц се правеше на кученце и че лорд Господар още не беше пратил истинско нападение срещу мен. Те всички се нуждаеха от мен жива. Аз бях Тигър. Аз бях единствената.
– Ти уби Мойра! – каза жената в другия край на коридора.
В’лане ме изгледа с остър интерес.
– Убила си една от своите?
– Не, не убих Мойра – обърнах се към Шийте зрящите, които ме гледаха с открита враждебност, с изключение на Дани. – Роуина уби Мойра, когато я изпрати да ме пребие и да вземе моето копие – жената имаше име. Мойра. Имаше ли и сестра, която сега скърбеше за нея, както аз за Алина? – Аз съм също толкова ужасена от станалото днес, колкото и вие.
– Да бе! – присмя се някоя.
– Тя дори не казва, че съжалява – изплю друга. – Просто идва тук с лъскавия си Фае пазач и обвинява нашата водачка. Изненадана съм, че не е довела и Ловец.
Щях да им дам извинение, ако искаха такова.
– Съжалявам, че извадих Копието и го държах. Още повече съжалявам, че тя реши да ми се нахвърли точно в този момент. Ако не беше го направила, щеше да е жива.
– Ако не беше отказала да ни дадеш Копието, също щеше да е жива – обади се някоя.
– Копието не е твое – извика друга жена. – Защо трябва да е в теб? Има само две оръжия, които убиват Фае. Повече от седемстотин от нас споделят Меча. Ти имаш другото. Постъпи правилно! Дай го на тези, които са родени и отгледани да го имат!
Другите се съгласиха.
Родени и отгледани, петунията ми! Сякаш аз бях нещо по-малко.
– Аз съм единствената, която може да усети Книгата и трябва да съм навън всяка вечер, за да я търся. Имате ли представа на какво прилича Дъблин в момента? Не бих оцеляла и една вечер без Копието. Освен това аз съм тази, която рискува живота си, за да го открадне.
Обвинителката ми изсумтя и се обърна настрани, скръстила ръце.
– Крадеш. Работиш с Фае принц. Убиваш една от сестрите ни. Ти не си една от нас.
– Аз пък казвам, че е, но просто е имала лошо начало – каза Дани. – Не е имало кой да ù помогне да разбере нещата. Вие какво бихте направили в същата ситуация? Тя се опитва да оцелее, като всички нас.
Усмихнах се. Веднъж я бях попитала същото и тя се държа нахакано, сякаш е идеална, но очевидно беше разбрала моята гледна точка. Възхитих се на смелостта ù да ме защитава така. Едва на тринайсет или четиринайсет, а имаше куража на лъв. Беше също и най-дългата поредица от изречения, която бях чувала от нея, без да е оцветена от нито една ругатня.
– Връщай се в леглото, хлапе? – извика някой.
– Не съм шебано хлапе! – настръхна Дани. – Убила съм повече от тях, отколкото която и да е от вас.