Търсенето на скритата истина

Докато тя се забързваше, поклатих глава и се усмихнах. Беше ми казала, че докато продължава да яде, може да изкара дни без сън. Тя непрестанно изпробваше границите си. Чудех се каква щях да съм, ако бях израснала със знанието какво съм. Представих си, че и аз щях да изпробвам границите си. Вероятно щях да съм много по-полезна, отколкото се чувствах сега. Завиждах на издръжливостта и. Нямах такъв талант. Липсата на сън отслабваше търпението ми и ме правеше груба. Не бях във форма да изнеса реч от типа: „Присъединете се към мен, шийте зрящи, и нека наритаме малко Фае задници!“ Разтрих очи. Бих могла да се опъна на някой удобен диван съвсем скоро.

Влезнах в манастира през странична врата и забързах към източното крило. На средата на пътя осъзнах, че ме следят.

Усмихнах се сковано, но не показах, че я усещам. Нямаше да вляза в спор с Великата повелителка по средата на коридор, в който всички шийте зрящи биха могли да изскочат от стаите си при звука на гласове и да дадат своя принос, преди да съм готова да се справя. Ако тя искаше битка, щеше да я получи при моите условия, на моя територия. Отбелязах си да открия какво знае Дани за защитите. Щеше да е перфектно, ако можех да блокирам Роуина от източното крило и да си осигуря мое малко място в манастира. Иначе никога нямаше да се чувствам в безопасност.

Последвах указанията на Дани по мъждиво осветените коридори. Изненадах се, че Роуина не се прилепи по-близо до мен с блесналия ми МакОреол. Отказах да се обърна и да призная присъствието и, но не виждах блясък от светлина да се състезава с моята, да хвърля сенки по каменните стени, което означаваше, че не може да носи повече от няколко фенерчета. Нямахме представа колко Сенки имаше все още в манастира. Старата жена притежаваше кураж.

Пристъпих в библиотеката. Придвижвах се от една лампа на друга, включвайки всичките. Бях доволна да видя един плюшен диван, където можех да подремна.

Веднага след като се отървях от Роуина.

- Не сега, стара жено! - студено подхвърлих през рамо. Трябва да поспя.

- Странно. Не изглеждаше да ти трябва толкова много преди няколко дни.

Усетих как кръвта се оттегля от лицето ми. Не бях готова за този сблъсък. Може би никога нямаше да съм готова.

- Всъщност, сънят беше последното, за което мислеше - каза той напрегнато. Беше ядосан. Долавях го в гласа му. За какво беше ядосан той? Аз бях тази, която беше преминала през емоционална преса.

Ръцете ми се свиха в юмруци, дъхът ми се накъса. Днес не му вярвах повече отколкото преди два месеца.

- Чукането беше единственото, което искаше.

Беше също така това, което исках и сега, осъзнах с ужас. Гласът му ми действаше като афродизиак. Бях мокра, готова. Откакто беше започнал да говори. Два месеца бях впримчена в причинено от Фае сексуално безумие, правейки непрекъснат, невероятен секс с него, докато слушах гласа му и усещах миризмата му. Също като кучето на Павлов бях обучена посредством повтарящи се стимули да имам гарантиран отговор. Тялото ми предвкусваше, алчно очакваше удоволствие в негово присъствие. Вдишах, хванах се, че се напъвам да доловя миризмата му, принудих се да изпусна дъх и затворих очи, сякаш бих могла да се скрия зад собствените си клепачи от ироничната истина, че В'лане и Баронс си бяха разменили ролите.