Търсенето на скритата истина

- Не е моята Книга - изсъсках. Когато я нарече така, ледени тръпки смразиха гръбнака ми. Сякаш някак си тя беше моя. Или искаше да бъде. Или имах някакво предчувствие за нещата, които щяха да дойдат. Отхвърлих тази мисъл. Значи Шинсар Дъб все още се забелязваше в Дъблин. Това обясняваше защо има толкова много Фае тук. Всички ние я търсехме. Не бих и помислила, че ще е толкова трудна за намиране. Бяха минали месеци, откакто стените паднаха. Тя не искаше ли да бъде намерена от Ънсийли? Не бяха ли сродни? Какво търсеше в този град? Светът беше огромен, с безброй страни и възможности за разрушение и хаос. Беше останала в Дъблин. Защо?

- Хвана един от хората ми преди няколко седмици, докато се прибирал у дома при семейството си. Искаш ли да знаеш какво направи тогава, госпожице Лейн? След като си намери превоз до дома му, към жена му, към децата му и към майка му?

Задържах главата си напълно неподвижна и не казах нищо. Нямаше да питам. Знаех какво става, когато Книгата превземе човек. Бях видяла толкова много касапници през последните няколко месеца, че в главата ми вече нямаше място за повече кървави картини.

- Съжалявам! - казах, но знаех, че не е достатъчно. Разбирах защо иска една от Светините. На негово място дори бих могла да изтъкна доста силни аргументи. Една по-добра, по-нежна Мак щеше да е загрижена. Един по-мил мой вариант би споделил.

Но аз не бях мила и нямаше да споделя.

- Жалко е, че няма повече оръжия на разположение - казах му напълно откровено, но това не промени нищо. Имах достатъчно грижи и разработени планове, които бяха поне толкова добри, ако не и подобри от тези на Джейни. Наистина смятах, че можем да измислим нещо. Можехме да се отбиваме веднъж седмично там, където той и хората му държаха Фае, и да убиваме всички вместо него.

- Бих предпочел да не свършва така - каза той тихо и разряза въздуха с жест. Хората му ни обградиха.

Дани застана до мен, рамо до рамо. Представих си, че за тях изглеждаме като две млади момичета, които се сгушват едно в друго, уплашени от толкова въоръжени хора.

- Аз също - казах също толкова тихо. - Никога не се опитвай да вземеш от мен, Джейни! Никога не прави тази грешка! Това, което е мое, е мое. Наистина не знаеш в какво се забъркваш.

- Не искам да се забърквам с теб изобщо, госпожице Лейн. Просто разчитам да работим в екип.

- Аз вече имам мой си екип, Джейни - погледнах към Дани и кимнах.

Лицето u светна и тя се ухили.

- Прибери лактите, Мак!

Оставих ги щръкнали навън, за да натъртят добре няколко ребра. Отвърна ми задоволителен хор от пъшкане, чух оръжия да дрънчат по паважа. Дори не ни видяха как заминаваме.

- Трябва ни желязо, Мак - каза Дани, когато вече вървяхме по улицата с нормална скорост. Бяхме оставили за секунди голям отрязък от града зад себе си. Начинът u на превоз, колкото и да ми се гадеше от него, струваше злато.