Търсенето на скритата истина

- Имам план.

- Каза, че ще ги накараш да ни приемат обратно в манастира. Това част от него ли е?

- Можеш да се обзаложиш - погледнах я несигурно. - Точно колко супер е твоят суперслух? Ако има някой наистина тих наоколо, можеш ли да го чуеш, преди да се спънем в него?

Очите u се присвиха.

- Колко тих?

- Много.

Тя ме изгледа подозрително.

- Говорим за тих като Джерико Бароне?

Намръщих се.

- Откъде знаеш колко е тих той?

- Видях го в деня, когато те измъкна. И деветимата бяха еднакви. Излъчваха това, което той излъчва.

Отворих уста. Затворих я. Опитах се да обгърна е ума си това, което тя току-що каза. После:

- Деветима? - казах. - Осем други мъже като Баронс? Точно като него?

- Е, те не бяха мултиплицирани или нещо такова, но да. Той имаше осем други... каквито и да са те, със себе си. Големи мъже. Гадни задници. Голяма демонстрация на сила, която може да те разбие. Ро никога нямаше да те пусне - тя подскачаше от крак на крак толкова бързо, че ми ставаше трудно да я фокусирам.

- Това не го помня! Как така не съм ги видяла? Знам, че аз бях... не бях на себе си, но...

- Той не допусна никой от тях близо до теб. Като че дори не искаше да те виждат. Никой от тях не беше човек, това е факт.

Въздъхнах рязко.

- Откъде знаеш? Как?

Лицето u беше твърде замъглено, за да видя, но долових намръщването в гласа u.

- Той ме сграбчи насред суперскорост. Сякаш изобщо не беше усилие за него. Нищо човешко не може да го направи.

- Баронс е успял да те спре? - казах невярващо.

- Сграбчи ме във въздуха.

- На първо място, как може дори да се движи достатъчно бързо, за да стигне до теб? - възкликнах. Имаше ли нещо, което този мъж не би могъл да направи? Повечето от плановете ми разчитаха силно на суперскоростта на Дани.

- Точно к'вото помислих.

Опитах се да я фокусирам, но не можах. Докарваше ми главоболие.

- Би ли забавила? - казах изнервено. - Невъзможно ми е да те видя.

- Съжалявам! - възкликна петното от дълго черно кожено палто, светлини на МакОреол и блестящ меч. - Случва се, когато съм развълнувана или разтревожена. Вбесява ме, че може да го прави. Чакай! - тя отново беше видима и разкъсваше опаковката на още един десерт.

- Значи има осем други като Баронс - опитах се да увия ума си около този факт. Къде са били през цялото време? Какво бяха те?

Какво беше той? Друга каста Ънсийли, за която никой не знаеше?

- Абсолютно ли си сигурна? Не е възможно да са нормални хора?

- Няма начин. Движеха се странно. Много по-странно от Баронс, сякаш той е най-цивилизованият от групата. Беше зловещо. Не усетих Фае, но със сигурност не усетих и нищо човешко в тях. А очите на някои бяха много шантави. Никой не искаше да ги приближи. Шийте зрящите стояха прилепени към стените и се опитваха да бъдат колкото може по-далеч от тях. Един от тях беше опрял нож в гърлото на Ро. Носеха узита, нахлуха там и не търпяха нищо от никого. Можеше да се каже, че щяха да се превърнат в Смъртта, ако някой мигнеше накриво. Момичетата не можеха да спрат да говорят за това. Бяха ядосани, но... е, бяха и малко очаровани. Трябваше да видиш как гледаха тези пичове. Как изглеждаше Баронс. Пич - каза тя почтително, после погледна към мен разтревожено. - Имам предвид, човече, трябваше да ги видиш. Не ме наричай Даниел, мразя това име!