Обещанието на краля вещер
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: The Sellswords #2
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Инфодар
- ISBN: 978-954-761-393-5
- Переводчик: Илиян Илиев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Обещанието на краля вещер». Краткое содержание книги:
Но очите му бяха нещо съвсем различно, поне за Арраян. Тя виждаше нежност в тези огромни кафяви сфери и разбиране далеч отвъд ограничения интелект на Олгерхан. Може и да не можеше да дешифрира мистични руни или да решава сложни уравнения, но Олгерхан не беше глупав и никога не проявяваше малодушие.
Арраян виждаше всичко това, взирайки се в приятеля си — и той наистина беше най-добрият приятел, който някога бе имала.
Грамадната му ръка се плъзна надолу по предмишницата й до китката и дланта й и тя му позволи да вземе лъжицата. Колкото заради себе си, толкова и заради него, Арраян преглътна гордостта си и позволи на Олгерхан да я нахрани.
Почувства се по-добре, когато накрая той допря купата до устните й и й позволи да изпие остатъците, но все още бе много слаба и замаяна. Опита се да се изправи и най-вероятно щеше да падне, ако приятелят й не я бе хванал и задържал. После я грабна в силните си ръце и я отнесе до леглото, където нежно я положи.
Щом главата й докосна меката възглавница, Арраян почувства как губи съзнание. Забеляза проблясък на загриженост по лицето на приятеля си и докато тъмнината я поглъщаше, усети как той я разтърсва няколко пъти нежно, но настоятелно.
Миг по-късно чу туп, и дълбоко в себе си осъзна, че това е звукът от затварящата се входна врата. Това обаче нямаше значение за Арраян, докато мракът я обгръщаше и я отнасяше далече, далече от земята на будните.
Ръцете на Олгерхан се люлееха диво, докато бързаше из улиците на Палишчук от една врата към друга, променяйки посоката си с всяка стъпка. Палишчук не беше задружна общност, жителите страняха едни от други с изключение на случаите на празненства или обща заплаха. Олгерхан нямаше много приятели и осъзна, че всички, с изключение на Арраян, са излезли да ловуват в този летен ден.
Движеше се сприраловидно и постепенно се насочваше на юг. Потропа на още няколко врати, но никой не отговори и едва когато бе прекосил половината град, се досети за причината. Звуците на карнавала достигнаха до ушите му. Уингхам бе отворил врати.
Олгерхан се затича към южната порта и кръга от фургони. Чу как Уингхам изревава за различните атракции и се засили по посока на гласа му. Докато си пробиваше път през тълпата, по невнимание се сблъска и почти премаза нещастния Уингхам. Единственото нещо, което задържа викача изправен, бяха ръцете на Олгерхан.
Двама едри стражи се запътиха към двойката, но Уингхам който се бе осъзнал, им махна и ги отпрати.
— Кажи ми — помоли той Олгерхан.
— Арраян — изпъшка полуоркът.
Докато се спираше да си поеме дъх, полуоркът забеляза приближаването на човек — от пръв поглед разпозна, че е човек, а не полуорк, у когото преобладават човешките черти. Мъжът изглеждаше около четиридесетгодишен, с относително дълга кафява коса, която покриваше ушите му и се спускаше по врата му. Беше жилест, но с добре оформени мускули, облечен в износено, мръсно облекло, което подсказваше, че пущинаците на Вааса не са му чужди. Издаваха го ярките му кафяви очи, така открояващи се на фона на руменото лице и гъстата тъмна коса. Макар Олгерхан да не го бе виждал повече от две години, го разпозна.
Наричаха го Мариаброн, рейнджър с голяма репутация в земите на Кървав камък. Като добавка към делата си във Ваасанската порта, Мариаброн бе прекарал годините след възхода на Гарет и падението на Зенги, патрулирайки из пущинаците на Вааса. Служил бе и като вестоносец между Палишчук и великите порти и водач за ловните групи от града на полуорките.
— Арраян — настоя Уингхам. Той сграбчи лицето на Олгерхан и накара задъхания полуорк да погледне към него.
— В леглото е — обясни Олгерхан. — Болна е.
— Болна?
— Слаба… трепереща — обясни едрия полуорк.
— Болна или изтощена? — попита Уингхам и закима.
Олгерхан го изгледа объркано, без да знае какво да отговори.
— Пробвала е магията — прошепна застаналият до Уингхам Мариаброн.
— Тя има своите магически защити — отвърна Уингхам.
— Но тук говорим за магията на Зенги — каза рейнджърът и Уингхам се съгласи с кимване.
— Заведи ни при нея, Олгерхан — каза Уингхам. Направи добре, че дойде при нас.