Хайка за вълци

По̀ преди думата ми на две не правеше, а сега стои насреща ми и окото му не мига. Аз му кажа една, той на мене — две. Да взема, мисля си, да го напердаша, ама не смея, не е онзи Койчо с жълто на устата. Отракал се в службата, станал як като биче, от камък вода ще изстиска. Да река да посегна, няма да се даде, пък може и да ме натупа. Няма, рекох му, да ти дам пукнат грош. Като искаш да скиташ, намери си пари и скитай. И без твоите пари, казва, ще се оправя, в града имам приятели от казармата, няма да ме оставят. Дърлихме се тъй месец-два, докато един ден избяга от къщи. Взел си дрешките в една бохчичка и казал на майка си, че отива за ден-два в Добрич при някакъв приятел. Мина месец, никакъв не се обади, сърдит. Научихме, че работел на някакъв строеж. Запрегнах конете и отидох в Добрич. Намерих строежа, намерих и приятеля му, него го няма. Не му харесала работата там и заминал за Варна. Много нашенци работеха във Варна, в Кораловаг. Казаха ми, че Койчо постъпил при тях като дърводелец. Отидох и там, намерих го. Поприказвахме, отсърдихме се, за връщане в село и дума не дава да се каже. Подир година прати хабер, че се оженил. Нито на сватба ни покани, нито жена си доведе да я видим каква е, що е. Нямали отпуска, ние с жената да им отидем на гости. Наканихме се да тръгнем, пратиха писмо, че заминават за някакъв язовир. От язовира се преместили в Пловдив, от Пловдив — в Карлово. И досега живеят там. Той по дърводелската част, началник на цех или нещо такова, тя — учителка. Завършила задочно и станала учителка.

Шестнайсет години, откак е излязъл от село, само три пъти си е идвал. И ние с жената ходихме при тях три-четири пъти, тъй че за толкоз време да сме се виждали на три години по веднъж. Вярно, далечко е Карлово, но и нему не му се идва. Да бяха ми казвали, че на човек може толкоз да му отмилее родното място, нямаше да го повярвам. Стои като на тръни, окото му на нищо не се спира, сякаш не се е пръкнал тука, сякаш не е орал и копал тази земя. Разправям му кое как върви тука при нас, той уж слуша, ама виждам, че акълът му другаде. И снахата, и внуците ни идваха два пъти на гости. И тях ги хваща съклет, все за заминаване приказват, но за тях е по̀ друго, на чуждо място са. Две са внучетата, момиче и момче. Момчето се казва Солвейг. На другия си дядо Слави кръстено. Момичето пък Кет, то пък на баба си Кита кръстено. Аз добитъка си с нашенски имена съм кръщавал. Едната ми кобилка Стоянка се казваше, другата — Мица. И кучето ми се казваше Личко. И нивите ми имаха имена — баба Рада, Витановата, Черешката. А внуците ми — Солвейг и Кет. Когато писаха, че ще ни дойдат на гости, една неделя напред сме повтаряли с жената имената им, да ги научим, да не ги объркаме. Покрай тях сега и на жената взеха да казват баба Кет.