Японският любовник

Мегуми отново трябваше да отложи решението да учи и мечтата да се омъжи, но Бойд Андерсън, когото преместиха в Лос Анджелис, не забрави девойката нито за миг. Законите срещу браковете и съжителството между различни раси бяха премахнати в цялата страна, но въпреки това съюз като техния продължаваше да е скандален и нито един от двамата не се осмели да признае пред родителите си, че са заедно от три години. За Такао Фукуда връзката им би представлявала катастрофа – никога не би приел дъщеря му да се омъжи за белокож и още по-малко за човек, който бе пазил телената ограда на затвора им в Юта. Би бил принуден да се отрече от нея и да я загуби. Вече бе загубил Чарлс във войната и депортирания в Япония Джеймс, от когото не очакваше новини. Родителите на Бойд Андерсън, първо поколение шведски имигранти в Омаха, бяха намерили препитание като собственици на млекарница, но през трийсетте години бяха фалирали и сега стопанисваха гробище. Бяха почтени хора, силно религиозни и толерантни по отношение на расите, но синът им щеше да премълчава връзката си с Мегуми чак докато се венчаят.

Всеки понеделник Бойд започваше поредното писмо, към което през следващите дни добавяше още абзаци, вдъхновени от "Изкуството да се пишат любовни писма" – модерен наръчник сред върналите се от фронта войници, които бяха оставили годеници в други географски ширини – а в петък пускаше писмото по пощата. През събота този методичен мъж правеше опит да телефонира на Мегуми – невинаги успешно – а в неделя залагаше на хиподрума. Не притежаваше неустоимата страст на играча, превратностите на хазарта го изнервяха и изостряха язвата му в стомаха, но случайно бе открил, че късметът му работи в конните надбягвания, и използваше това обстоятелство, за да увеличи мършавите си доходи. Вечер изучаваше механика с мисълта да се оттегли от военната кариера и да отвори автосервиз на Хаваите. Смяташе, че това е най-подходящото място за него и Мегуми, защото там имаше многобройно японско население, което бе избегнало позора на интернирането, въпреки че японската атака се бе разиграла точно там. В писмата си Бойд се мъчеше да убеди Мегуми в предимствата на Хавай, където щяха да отгледат децата си без расова омраза, но тя не мислеше за деца. Мегуми поддържаше бавна и упорита кореспонденция с двама китайски лекари, за да проучи по какъв начин може да учи източна медицина, понеже западната бе недостъпна. Скоро щеше да открие, че и в това начинание фактът, че е жена, и то е японски произход, беше непреодолимо препятствие, както я бе предупредил нейният учител Франк Делильо.

На четиринайсет години Ичимей постъпи в гимназията. Тъй като Такао бе парализиран от тъга, а Хейдеко едва можеше да каже две думи на английски, на Мегуми се падна отговорността на настойник на брат си. Когато отиде да го запише, си каза, че в училището Ичимей ще се чувства като у дома си, защото сградата беше толкова грозна, а мястото толкова негостоприемно, колкото и "Топаз". Прие ги директорката, мис Броди, която през годините на войната упорито се бе борила да убеди политиците и обществеността, че децата на японските семейства имат същото право на образование, каквото и всеки друг американец. Беше събирала хиляди книги и ги бе изпращала в концентрационните лагери. Ичимей бе подвързал няколко от тях и прекрасно си ги спомняше, защото всяка една имаше кратка бележка от мис Броди на корицата. Момчето си представяше тази благодетелка като феята кръстница от приказката за Пепеляшка, но пред него застана масивна жена с ръце на дървар и с глас на глашатай.