Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Добре — отвърнах, — в такъв случай оттеглям с достойнство предложението си. Но като става дума за витамини, кажи ми нещо друго: как мислиш, вашият кандидат Уили витаминозна храна ли е? Искам да кажа, за избирателите.
— Ох, боже мой — изпъшка тя и завъртя очи нагоре.
— Ясно — казах. — Но кога ще кажеш на твоите хора, че това е празен номер?
— Какво значи празен номер? Та те подготвят в Ъптон митинг и голямо угощение с печено на шиш. Поне Дъфи ми каза така.
— Сади, ти много добре знаеш, че дори мастодонт да опекат и да поднесат хлебчета вместо с масло с десетдоларови банкноти, пак няма да има полза. Защо не кажеш на вашите босове, че това е празен номер?
— Какви те прихващат?
— Слушай, Сади — казах, — ние сме стари приятели и не е нужно да се правиш на две и половина пред батко си. Аз не пиша във вестника всичко, което зная, а зная, че кандидатурата на Уили бе поставена не заради ораторския му талант.
— Речите му са ужасни наистина.
— Зная, че това е нагласена работа — продължих. — И всички го знаят освен Уили.
— Така да е — съгласи се тя.
— Кога ще кажеш на вашите хора, че това е празен номер и че си хвърлят парите на вятъра? Че в люлката на Конфедерацията Уили не би могъл да отнеме нито един глас дори на Абрахам Линкълн?
— Отдавна трябваше да направя това — каза тя.
— А кога ще го направиш?
— Виж какво, аз още в началото им казвах, че нищо няма да излезе. Но кой да ме чуе? Тия глупаци… — И тя издаде напред закръглената си, силно начервена, лъщяща долна устна и избълва облак цигарен дим.
— Защо не им кажеш сега, че това е празен номер и не избавиш тоя нещастник от мъченията му?
— Нека пилеят смрадливите си пари — каза ядно Сади и тръсна глава, сякаш димът й залютя на очите. — Пада им се да пропилеят още повече, глупаците му с глупаци. Жалко само, че на тоя нещастник не му дойде наум да ги изцица хубавичко, задето кръстосва надлъж и шир щата. А сега няма да му остане нищо освен безплатното пътуване. Но и на него така му се пада. Глупостта е дар божи.
Келнерката донесе чаша кафе, което Сади, изглежда, беше поръчала при влизането си, преди да седне при мен. Сади изпи кафето на един дъх и опъна силно от цигарата.
— Знаеш ли — каза тя, като размазваше ожесточено угарката с дъното на чашата и гледаше в нея, а не към мен, — дори някой да му каже, какво от това? Дори да разбере, че е ливада, той няма да се откаже, сигурна съм.
— От своите речи — допълних аз.
— Божке, ужасни са, нали?
— Да.
— Кретен — каза тя.
Върнахме се в хотела и до пристигането ми в Ъптон повече не се видяхме със Сади — разминахме се само един-два пъти. В това време кампанията на Уили вървеше все така зле. Аз се върнах в града за около седмица и оставих кандидата на произвола на съдбата. Но после научих новината и в навечерието на голямото угощение взех влака за Ъптон.
Ъптон е чак в западната част на щата, това е столицата на простолюдието, което се очакваше да наизскочи от шубраците, привлечено от миризмата на печена мръвка. А малко на север от Ъптон има каменовъглена мина, край която в съборетините на компанията живее сума народ и се моли да има работа и на другия ден. Това беше подходящо място за митинг с печено на шиш. Хората от съборетините бяха стигнали до такова положение, че за късче прясно месо биха вървели петнайсет мили. Ако им стигнеха сили за това и ако месото се раздаваше безплатно.
Влакът, с който пътувах, пухтеше, трепереше и се задъхваше, мъкнейки се едва-едва сред памучните плантации. Току спираше пред някоя стрелка и по половин час чакаше дявол знае какво, а аз гледах редовете на памука, сливащи се с трептящия хоризонт, сред които стърчеше черният дънер на някое изгоряло дърво. Надвечер влакът тръгна през сечища, обрасли с пелин. Той спираше пред някоя жълта, подобна на кутийка гара, зад която се виждаха небоядисани къщи, а по уличката между тях — центърът на селището, после влакът потегляше отново и край него минаваха къщните дворове, оградени със стобори или с тел сякаш за да вардят къщите от тая могилеста, обрасла с пелин пустош, която настъпваше, готова да ги погълне. Тези къщи стояха чужди тук, случайно захвърлени, и сякаш чакаха всеки миг да бъдат напуснати. На въжето виси пране, а хората минават и го отминават. Нямат време да приберат прането. Но скоро ще мръкне, та по-добре е да побързат.