Чудовището на нашата улица

— Ммм, да. Вече си спомних.

Дънките му имаха синия цвят на река Уиламет, а черната тениска бе избледняла до съвършенство. Зелени очила Ray-Ban скриваха очите му, но не и мегаватовата му усмивка.

„Чий враг?“

Далеч от флуоресцентните лампи в училището, той изглеждаше различно. По-дързък. По-буен. Свободен. Съблякъл костюма на Франкенщайн, без Бека, той вече не беше в новините. В едната си ръка стискаше маргаритки, а в другата лудешки биещото сърце на Франки.

— Цветята за мен ли са? — пошегува се Джейсън.

Франки се засмя тихо, все още не съвсем готова за вниманието му.

— Здрасти — Брет поздрави Джаксън и се засмя неловко. — Как си? — попита той Мелъди и се усмихна доволен, че отново я вижда.

Всички се спогледаха, без да знаят какво да правят, докато Франки стоеше малко встрани и чакаше да я представят… и чакаше… и пак чакаше…

Но по някаква причина Мелъди и Джаксън се взираха с очакване в Брет, сякаш именно той трябваше да предприеме нещо.

Неспособна да потиска повече напрежението, Франки пъхна искрящите си ръце в джобовете на горнището и пристъпи напред.

— Е? — очите на Брет се плъзнаха над Франки. — Къде е тя?

— Здрасти — усмихна се Франки.

Брет я погледна смутен.

— Аз съм — Франки отгърна врата си и му показа болтовете. — Виждаш ли?

Брет внезапно заговори:

— О, разбира се — заекна той, — та ти не може просто така да се разхождаш наоколо по… не разбрах, че това си ти!

Брет най-сетне направи връзка между момичето от класа по география с невероятния пиърсинг на врата и зелената красавица, която го бе целунала. Той стоеше слисан, с отворена уста.

— Искаш ли да отидем на по-уединено място? — Франки се боеше, че Брет може да загуби съзнание или да направи сцена. Бе обещала на родителите си да не предизвиква внимание върху себе си и този път възнамеряваше да спази обещанието си.

— Да, разбира се — той безгрижно сви рамене, за да скрие смущението си.

Те тръгнаха към водата.

— О! — възкликна, подавайки й маргаритките. — За теб са.

— За какво?

— Те са нещо като извинение, че ти откъснах главата.

Франки извади ръце от джобовете и прие цветята с искрен смях, изпускайки във вятъра натрупаните през почивните дни напрежение, гняв, срам. От този момент те свободно размахваха ръце и всеки път, когато пръстите им случайно се докосваха, страхът на Франки да не заискри изчезваше по малко.

Мелъди и Джаксън ги последваха до едно слънчево местенце до реката.

— Човече, не мога да повярвам, че съм в компанията на… — Брет млъкна и седна. — Чакай малко, какви всъщност сте вие?