Джентълмен Джоул и Червената кралица

Той щеше да отиде пръв, така решиха. Тя щеше да остане на планетата, за да се грижи за полагащите им се две деца, после щяха да се разменят. Тя кандидатства за чиновническата работа, както бяха планирали, но декларацията за съродителство и опложданията все се отлагаха, макар че вече ѝ бяха взели яйцеклетки и се беше записала за задължителния родителски курс. Но партньорът ѝ така и не намираше време за тези подробности, повишили го бяха до капитан на кораб и първото му пътуване чукаше на вратата. Отлагането ѝ се стори разумно.

Всичко вървеше по план, докато той не се върна от първото си пътуване с нова жена, мичман трети ранг и ксенохимик, която не се интересуваше от деца. „Просто направихме грешка, Корделия — каза ѝ той, сякаш поправяше пропуск в навигационната ѝ математика. — Никой не е виновен.“

Дори ако си падаше по драматичните сцени, Корделия не би му вдигнала скандал на общественото място, което той благоразумно беше избрал за признанието си, затова го остави да се измъкне. Не че държеше да си го върне. През следващите години той направи нелоша кариера в Бетанския астрономически корпус, дори се сдоби с две деца в съродителство с партньорка, която беше доста по-ниско в йерархията както спрямо Корделия, така и спрямо жената, която я беше заместила в леглото му. Година след раздялата им Корделия получи капитанския пост на „Рене Магрит“, по-добър кораб от неговия, така че… никой не пострада, нали така?

Две пътувания по-късно Корделия беше открила тази планета и Арал, а случилото се след това беше, съвсем буквално, история.

Измяната на партньора ѝ беше първото лично нещо, което сподели с Арал при онзи неприятен престой на Сергияр, в замяна на една от неговите истории за предателство и лицемерие, която бе значително по-кръвопролитна и страшна от нейната. Арал имаше вродена дарба за драматичното и дори към края на живота му, когато вече беше на преклонна възраст, хората несъзнателно затаяваха дъх, щом той влезеше в стаята.

Погледнато в ретроспекция, измяната на нейния бетански тъпанар се беше оказала огромна услуга. Дали беше късно да му изпрати благодарствено писмо? Зачуди се дали и нейното лице е толкова неясно в спомените му, колкото неговото — в нейните. Единственото, което ѝ беше останало от него, беше спомен за болката, пронизала я право в сърцето. Странно, че този спомен се бе запазил толкова ясно.

Катастрофални събития бяха попречили на Арал да излекува тази нейна стара рана, ала въпреки това десетилетия по-късно се беше погрижил да остави в ръцете ѝ средствата да го направи сама, ако реши. Но такъв беше той, дори негласните си обещания рано или късно изпълняваше с гръм и трясък.

Даде си сметка, че тези истории не би могла да сподели с Оливър, поне в момента, а може би и никога. Възможно бе той да ги изтълкува погрешно. Всъщност те не бяха от полза за никого, дори на нея, нали така? Въздъхна, прогони решително спомените и се обърна на другата страна в мрака.