Джентълмен Джоул и Червената кралица

Корделия побърза да се намеси и увери затруднения сержант, че като служител на консулството гем Сорен е в правото си да прибере момчето, а после се обърна с усмивка към аташето.

— Къде са лорд и лейди гем Навит, лорд гем Сорен?

— Домакини са на парти с лунна поезия в консулството, ваше височество. Есенно наблюдение в Небесната градина на Ета Сета, защото, ъъ, сега там е есен. Да, есен. Не можеха да зарежат церемонията по средата, затова изпратиха мен.

Какво означаваше това — че гем Сорен е доверено лице на консула, или че е момче за всичко, което е на разположение по всяко време на денонощието? По-скоро второто, реши Корделия, което обясняваше ароматите тип „след края на работното време“, които се разнасяха около него. Оливър трудно криеше усмивката си. Бобче №3 не възрази: младежът даже изглеждаше по-скоро облекчен, отколкото разочарован, че не е дошъл да го прибере баща му. Така или иначе, двамата си тръгнаха без повече приказки.

Вече официално беше „адски късно“, а и Корделия тепърва имаше да изчете куп доклади преди срещите си утре сутринта. Остави Оливър да я изпрати по главната улица, като се отклониха за кратко в една денонощна закусвалня, едно от малкото заведения, които още работеха в тази скучна делнична вечер. Продължиха към двореца със сандвичи в ръце. На ъгъла на пресечката, която водеше към Крац, Корделия смачка на топка хартията от сандвича, хвърли я в едно кошче за боклук и се поколеба, загледана в полуосветената фасада на репродуктивния център.

Оливър проследи погледа ѝ и ѝ хвърли крива усмивка.

— Искаш ли да се отбием и да видиш Аурелия?

— Имат служители нощна смяна, но часовете за посещения отдавна са приключили.

— Сигурен съм, че за теб ще направят изключение.

— Да, знам, че ще направят. Но не е редно да се натрапвам. А и още няма много за гледане, дори на увеличаващия монитор. На този етап хората приличат на мехурчета.

Оливър явно не се хвана на усмивката ѝ. Тя ли беше толкова прозрачна, или просто той си беше Оливър?

— Въпреки това ти се иска — каза той.

— Ами… да.

Той я поведе решително наляво.

— Денят беше дълъг, а утрешният ще е същият. Можеш ли да си угодиш, не пропускай случая.

— Какво целиш? Да съм в добро настроение, за да не тормозя потиснатите си подчинени? — Тя го хвана под ръка и тръгнаха по уличката.

— Или пък го правя от егоистични подбуди.

— Ха.

Медтехникът, който отговори на позвъняването им, наистина я позна веднага и ги пусна без възражения. Провери нещо в комтаблото си и ги преведе през няколко врати до стая с нови репликатори, където им показа нейния монитор. Светлината беше приглушена, а мониторът наистина показваше нещо мъничко и мехурчесто, което приличаше на низша форма мекотело.

Оливър надничаше колебливо над рамото ѝ.

— Толкова е странно. И удивително в същото време. — Огледа се, сякаш се питаше в кой точно фризер са прибрани за съхранение неговите бъдещи надежди, но така и не събра смелост да попита.