Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
Или… всяко чудо за три дни! Артилерията стреля денем и нощем. Стреля най-безразборно, най-неуморно, най-разгулно. Не се задоволява с позицията — там има само наблюдатели. Стреля по закритията. Галериите. Стреля назад, в тила ни. Огнени урагани ни смущават нощем при движението. Бризантни, шрапнели, гаубични, тежки. Нали сме „за кратко“? Да не ни скършат хатъра, че не сме видели и чули всичко!
И всеки ден само от артилерията даваме жертви. Няма бой, кой казва, че има? Няма никакви боеве. Никакви сражения. Има само жертви.
Всеки ден няколко убити. Всеки ден няколко ранени. Почти винаги осем-десет-дванадесет. Ако искаме да кажем за някого, че загина, как ще се изразим? Геройски? Не се води никакъв бой! Какъв героизъм е показал?
Боят е миг от войната. Да не си в тила, е вече патриотизъм. Да си на фронта, е вече стоицизъм. Да си в Завоя на Черна, е вече героизъм. Тук пада убит едва-що преведеният от тила в полка ни поручик Михаил Харизанов, адвокат в София. Пада убит, както пише първото писмо до годеницата си в София. Писмото е недовършено, както животът му.
Писмото е недовършено като писмото, което в Добруджа, в самия бой, залегнал, офицерският кандидат Иван Вардев, архитект в София, пише до годеницата си, архитектка в Карлсруе. Предчувствува и пише, пише и се прощава. Мушва писмото и полетява.
Пишейки на годениците си, и двамата се пожертвуваха за Родината. Родината стана вечната им годеница.
Убитите французи са още пред телените си мрежи. Патрулите ни всяка нощ намират още и още неприбрани, непогребани. Не е ли и някой от тях надвесен над писмо до годеницата си? В тоя час те всички имат годеница. Земята ги прибира в сладостните си прегръдки тъй, както само годеница знае да прегръща.
В Завоя на Черна прекарахме черни дни и бели нощи. Бели нощи. Белите ракети осветляват непрестанно. И като почнаха червените… При първия още червен сигнал за помощ засвяткаха оръдията, батареите. Зад нас — 17 батареи, 70 оръдия! Светло. Можеш вече да почнеш писмото си до годеницата!
Смениха ни. От единия край — на другия. През цялото Битолско поле. От ляво на 1050 — чак зад 1248, гдето заставаме дивизионна поддръжка. Тоя дълъг път правим пеша, да не е с някой Линкълн или Ролс Ройс!
Но да имах и двата, бих ги пожертвувал. Нали и ти, Иване, се отказваш, предпочиташ да поемеш пеша. И не само да поемеш пеша, но и да поемеш въздух, защото тия черни дни и още по-черни бели нощи ни почерниха душите, щом почерниха толкова домове и толкова семейства.
Хубаво нещо е да ходиш пеша… Но по-добре да не бяхме тръгвали. Защото… попаднахме от трън на глог. Кой да знае, да бяхме си седели в Завоя — на Черна или на Живота.
Драгаринският дол е известен на цялата дивизия. Коя дружина не е била там дивизионна поддръжка!
Драгаринският дол край село Драгарина. Колко хубаво и звучно „италианско“ име! А друго? Секирани. А трето? Беранци — съвсем италиански! Хайде сега френски! От Беранци — Беранс, там бяха замъците ни — Шато д’Беранс! Ами немски? — Лизолай! Почти Лорелай!
Стига си се закачал с тия имена! Каква е тая Драгарина! Съвсем не ми е драга твоята Рина!
Тоя пусти Драгарински дол, в който толкова страдахме. Юний. Обзавеждаме се. Нямаме още туй, което с материалите отпосле, със здравите си мишци с течение на времето създадохме.
А французите шибат! И ние по дола — ту надолу, ту нагоре! Нали е дол, хайде сега нанадол!
Светна ни, когато заехме „старата“ си позиция. Старата метла мете по-добре. При това, като си у дома си, господар си. Копаеш, плетеш, дълбаеш, въобще правиш и за после мислиш. А тия люшкания на изток и на запад! От червената пръскачка край 1050 — по посока към Червената стена! Благодарим.
Добре сме. Укрепяваме си позицията здраво, с радост и любов, редим си къщата и един ден ще каним, но не сега, рано е още. Макар че и по-късно, когато всичко бе вече готово, имайки на няколко пъти гости, които бяха принудени от обстоятелствата да нощуват, без, естествено, да мигнат, на другия ден с най-голяма сериозност изявиха не само желание, но и настойчиво искане да бъдат наградени с ордена за Храброст!
Ако за всеки отделен случай, за всяка нощ на позицията бихме получавали ордени, къде щяхме да ги закачаме? Не си ли даваха сметка? Нали щеше да стане нужда да искаме назаем и от техните дрехи? Как щяха да ходят без дрехи? Ей че съм прост! Ами забравих ли наборната комисия? Ами че нали някои от тях имаха нужда само от палта!…
И тъй, почнахме живота си на позицията. Тъй обикновен вече за нас, тъй необикновен за необикновените, които по кафенетата в София не можеха да се начудят как е възможно първа дивизия да е само на пет километра (някъде много по-близо) от Битоля и още да не може да я превземе. Мълчи, че като дигна дъската!