Момиче на пружина
- Автор: Бачигалупи Паоло
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Издателска къща "Бард"
- ISBN: 978-954-655-299-0
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Момиче на пружина». Краткое содержание книги:
Колко глупав и невеж беше тогава! Смяташе се за морски търговец, а знаеше толкова малко за капризите на ветровете.
Младо момиче се измъкна изпод едно брезентово платнище. Усмихна му се — беше твърде малка, за да познае чужденеца в него, и твърде наивна, за да ѝ пука. Жива беше и кръвта ѝ гореше с огъня на младостта, за който болнав старец като него можеше само да ѝ завижда. Усмихна му се.
Можеше да му е дъщеря.
Нощта в Малая беше черна и лепкава, джунгла, пълна с крясъците на нощни птици и пулсиращото жужене на милиони насекоми. Тъмните води на пристанището се плискаха пред тях. Двамата с Четвъртата щерка — това безполезно същество, единственото, което беше съумял да опази — се криеха сред колоните на кейовете и поклащащите се лодки, а когато мракът се спусна напълно, той я поведе към водата, където вълните заливаха ритмично брега, а звездите бяха като златни кабарчета в небето.
— Виж, Ба. Злато — прошепна тя.
В други времена ѝ беше казвал, че всяка звезда е парченце злато, което чака тя да протегне ръчица към него, защото е китайка и ако работи упорито, ако почита предците и традициите, със сигурност ще преуспее в живота. А ето ги сега, под одеяло от златен прашец, Млечният път — опнат над тях като гигантски плащ, звездите толкова нагъсто, че ако беше достатъчно висок, би могъл да се протегне, да потопи ръка в тях и да ги стисне, докато не потекат в ръкава му.
Злато навсякъде около него, злато недостижимо.
От многото рибарски лодки и малки пружинникови съдове избра една и натисна греблата към дълбоките води на залива, следваше теченията, беше черно петънце върху неспокойните отражения на океана.
Би предпочел нощта да е облачна, но поне луна нямаше, затова той гребеше ли, гребеше, а наоколо соленоводни шарани излизаха на повърхността и се търкаляха във водата, сякаш да се похвалят с тлъстите си бели коремчета, които хората от неговия клан бяха създали, за да нахранят една гладуваща нация. Той прибра греблата и шараните ги наобиколиха, издули се до пръсване с кръвта и хрущялите на своите създатели.
А после малката му лодка наближи онова, което търсеха — закотвен в дълбоките води тримаран. Тримаранът, където спяха хората от кораба на Хафиз. Той се прехвърли на борда и се промъкна безшумно между тях. Гледаше ги как спят дълбоко, защитени от религията си. Живи и здрави, докато той беше изгубил всичко.
Ръцете, раменете и гърбът го боляха от гребането. Болежки на стар човек. На човек, отвикнал от физически натоварвания, мек.
Промъкна се между тях, оглеждаше се, твърде стар да се бори за едното оцеляване и въпреки това неспособен да му обърне гръб. Току-виж оцелял. Току-виж момичето оцеляло. Единственото дете, което му беше останало, пък макар и женско. Безполезно за традицията на предтечите, но все пак от неговия клан. ДНК мостра, за чието оцеляване още имаше слаба надежда. Накрая откри човека, когото търсеше, наведе се и покри внимателно с ръка устата му.
— Стари приятелю — прошепна.
Мъжът се стресна и опули очи.
— Енкик Тан? — Понечи да козирува чинно, нищо че беше полугол и лежеше по гръб. А после си спомни каква промяна бе сполетяла всички и се обърна към него по начин, доскоро немислим: — Хок Сенг? Значи още си жив?
Хок Сенг сви устни.
— С това безполезно мое женско дете трябва да идем на север. Имам нужда от помощта ти.
Хафиз седна и разтърка очи. Хвърли скришно поглед към спящите на палубата хора, хората от собствения му клан. Прошепна:
— Ако те предам, ще ме позлатят. Баш шефът на „Трите сполуки“. Мога да стана много богат.
— Не беше беден и когато работеше за мен.
— Твоята глава струва повече от всички китайски черепи, дето красят на колове улиците на Пенанг. И ще си купя спокойствие освен всичко друго.
Хок Сенг понечи да възрази гневно, но Хафиз вдигна ръка да го спре. Дръпна го към ръба на палубата, до перилото. Наведе се, устните му почти забърсаха ухото на Хок Сенг.
— Даваш ли си сметка на каква опасност ме излагаш? В собственото ми семейство има такива, дето сложиха зелената лента на челата си. Собствените ми синове! Тук е опасно.
— Мислиш, че не го знам ли? Че го научавам сега, от теб?
Хафиз бе така добър да отклони смутено поглед.
— Не мога да ти помогна.
Хок Сенг въздъхна.
— Това ли заслужавам за добрината си към теб? Не дойдох ли на сватбата ти? Не ви ли дарих щедро с Рана? Празненствата траяха десет дни и бяха за моя сметка, помниш ли? А кой плати да приемат Мохамед в колежа в Куала Лумпур?