Момиче на пружина

Пътят през гетото Яоуарат беше пълен със сенки и клечащи хора. Жегата на сухия сезон притисна Хок Сенг, толкова осезаема, че беше чудо как изобщо хората дишат въпреки надвисналото присъствие на дигите покрай река Чао Фрая. От жегата никой не можеше да избяга. Ако морските диги поддадяха, цялото гето щеше да се удави, но дотогава Хок Сенг щеше да се поти като днес, да се спъва през лабиринта тесни проходи и да забърсва с лакти довлечени от бунището ламарини, които тук изпълняваха функцията на стени.

Прескачаше открити канавки с изпражнения. Минаваше по разхлопани талпи и лавираше между жени, които се потяха над тенджери с нишестени спагети Ю-Текс и смрадлива сушена на слънце риба. Тук-там готварски каруци, чиито собственици бяха подкупили я белоризците, я местния пилиен на гетото, горяха малки купчини сушени изпражнения на открито и давеха уличките с гъст дим и лютиво олио за пържене.

Промушваше се покрай тройно заключени велосипеди, стъпваше внимателно. Дрехи, тигани и боклук извираха изпод брезентовите стени и стесняваха и без това малкото общо пространство. Стените шумоляха в унисон с движенията на хората вътре — мъж кашляше зле в последния стадий на дробна вода; жена се оплакваше от сина си, че пиел; малко момиче заплашваше братчето си, че ще го набие. Уединението не беше част от ламаринено-брезентовото гето, но стените осигуряваха любезна илюзия за лично пространство. И пак беше по-добре, отколкото в Разширителните кули, където интернираха бежанците с жълти карти. За Хок Сенг гетото беше лукс. А и нелошо прикритие заради множеството местни тайландци, които го обитаваха. В Малая можеше само да си мечтае за такава защита. Тук, докато не отвореше уста и не се издадеше с чуждестранния си акцент, можеше да мине за местен.

И все пак Малая му липсваше — беше място, където, макар и чужденци, той и семейството му си бяха създали добър живот. Липсваха му мраморните коридори и червените лакирани колони на родния дом, които ехтяха с виковете на децата и внуците му, на прислугата. Липсваше му пилето по островитянски, лисваха му рибните спагети лакса асам, сладкото ароматно кафе копи и питките роти канап.

Страдаше по флотилията си от ветроходни клипери, липсваха му моряците — а той наемаше дори кафяви хора в екипажите си, между другото, дори издигна някои от тях за капитани, — които плаваха с неговите клипери „Мишимото“ до най-отдалечените точки на света, до Европа дори. На отиване трюмовете им бяха пълни с чаени щамове, резистентни към генехакерската гъгрица, а на връщане — със скъп коняк, невиждан от дните на Разширението. А вечер се прибираше у дома при съпругите си и богатата трапеза и нямаше други грижи освен да нахока някой мързелив син или да ругае ухажорите на някоя от щерките си.