Четирите цвята на магията

Най-горе на тесните стълби имаше малка площадка със зелена врата. Лайла си спомни как тряска същата врата, шмугва се покрай Барън надолу по стълбите, и оставя само скандал подире си. Спомняше си караницата — посегна на посетител и заради това Барън ѝ създаде грижи. Даже и по-лошо, настояваше за наем, но ѝ забрани да му плаща стаята и храната с пари „назаем“. Приемаше само честно заработеното, каквото девойката нямаше откъде да вземе, така че ѝ беше предложил заплата срещу помощ да върти пивницата. Тя му отказа. Да се съгласи, означаваше да остане задълго, а останеше ли — щеше да се установи. В крайна сметка излезе по-лесно да зареже кръчмата и да избяга. Не от него, все си повтаряше Лайла. Не, бе побягнала към нещо друго. По-добро. И въпреки че още не го беше открила, то ѝ предстоеше.

— Това не е живот! — бе извикала над наръча си вещи, пъхнати под мишница. — Нищо не е. Не стига. Мамка му, не стига!

Тогава още не беше сложила маскировката, не бе достатъчно дръзка да граби без свян.

Трябва да има нещо повече, така си беше казала. Трябва да съм нещо повече.

Широкополата шапка грабна по пътя навън, от кука до вратата. Не беше нейна.

Барън не се беше опитал да я спре. Само се беше дръпнал встрани.

Живот, който си струва да задържиш, си струва и да отнемеш.

Мина почти година — единайсет месеца, две седмици и шепа дни — откакто Лайла изхвърча и от малката стая, и от „На хвърлей камък“ и се закле, че е приключила и с двете.

Но ето я отново тук. Стигна до най-горното стъпало — всяко възразяваше срещу присъствието ѝ също като нея — и си влезе.

Видът на стаичката я изпълни със смес от отвращение и облекчение. Уморена като куче, девойката изрови камъка от джоба си и го пусна с изтракване върху дървения скрин до вратата.

Барън беше оставил цилиндъра ѝ на леглото и Лайла се намърда до него да си развърже ботушите. Бяха износени почти до прозрачност и тя се намръщи при мисълта колко ще ѝ струва да си купи хубав чифт. Не беше лесно да ги открадне. Да отмъкне джобния часовник на някого беше едно. Да му смъкне ботушите — съвсем различно.

Някъде по средата на връзките на първия ботуш чу шум от разцепване — нещо подобно на „ууф“ — и като вдигна очи, откри мъж да стои насред стаята ѝ.

Не беше влязъл през вратата — беше заключена — но ето го на̀, с окървавена длан, опряна на стената. Кърпичката на Лайла беше свита на топка между пръстите му и дъските, и на девойката дори ѝ се стори, че различава следа от призрачен силует, очертан върху ламперията отдолу.

Косата му падаше в очите, но тя го разпозна от раз.

Беше онзи тип от уличката. Пияницата.

— Върни ми го — каза той задавено. Лайла не успя да разпознае лекия му акцент.

— Как, дявол го взел, влезе тук? — попита тя и скочи на крака.

— Трябва да ми го върнеш…

Тук, на светлината в малката стаичка, ясно се виждаше, че ризата е залепнала за гърдите му, а на челото му блестят капки пот.

— Не биваше… да го вземаш…

Погледът на Лайла се стрелна към камъка, оставен на скрина, мъжът също се обърна натам и го зяпна. Хвърлиха се едновременно напред. Или по-скоро Лайла се хвърли. Непознатият се оттласна от стената най-общо в тази посока, олюля се силно и рухна в краката ѝ. Главата му издрънча при удара о пода.