Възходът на номер Девет

Докато вратите се затварят, усещам как Бърни Косар пролазва от едното ми рамо до другото и обратно. С което иска да ми каже, че му е омръзнало да се крие.

— Само още няколко минути — казвам му аз.

— Да, БК — обажда се и Девет, — почти сме у дома. Най-сетне.

— Откъде беше толкова сигурен, че са ти пазили мястото, докато се върнеш? Все пак отсъствал си наистина доста дълго.

Струва ми се, че няма ситуация или мисъл, която да накара Девет да погледне критично на онова, в което вярва. Иска ми се и аз да съм такъв. Въпреки че невинаги е прав, това го прави добър член на екип, както и добър воин.

— Сандор уреди всичко. Заплащането за това място се извършва автоматично от сметката му. Никога не сме обяснявали ясно с какво точно се занимаваме. Използвахме „преподавателските ангажименти“, когато ни се налагаше да отсъстваме за месеци. Очевидно номерът минаваше.

Девет натиска поредица от бутони върху малка клавиатура, разположена под номерата на етажите, и асансьорът се изстрелва нагоре. Цифрите се сменят с такава скорост, че нямам време да преценя до кой етаж сме стигнали. Минаваме осемдесети етаж и скоростта намалява. Спираме, вратите се отварят безшумно и се озоваваме направо в апартамент. Вдигам поглед към огромния кристален полилей, който виси над две канапета в дневната. Всичко изглежда в бяло със златни краища.

— Това ли е твоят апартамент? Сигурно се шегуваш.

— Да, имаме си собствен асансьор — обяснява той в отговор на изумлението ми.

Винаги съм смятал, че така живеят само телевизионните звезди. Направо съм слисан от мисълта, че това място принадлежи на член на гардовете.

Забелязвам камера в горния десен ъгъл на стаята, насочена към нас, и веднага закривам лицето си. Но Девет ми обяснява, че камерата може да се контролира само от апартамента.

— След теб. — Той се покланя ниско и с ръката си прави жест за добре дошъл.

— Не мога да повярвам, че разполагате с цял етаж. — Оглеждам се наоколо със зяпнала уста.

— Ако трябва да сме точни, два цели етажа — казва Девет и прокарва ръка по стената.

Той натиска друг ключ и една дузина щори се прибират, разкривайки прозорци от пода до тавана. Стаята се окъпва в слънчева светлина. Бърни Косар се измъква изпод якето ми и се преобразява в бигъл. Приближавам се до прозореца и съзерцавам гледката. Невероятна е. Целият град се е разпрострял отдолу. Отляво езерото Мичиган прилича на син чаршаф. Оставям сандъка си на една плюшена облегалка и долепям чело до стъклото. Докато гледам покривите на околните сгради, в апартамента зад мен нещо започва да бръмчи. Усещам полъх на свеж въздух от вентилаторите в краката ми.

— Ей, гладен ли си? — пита Девет.

— Определено.

Изглежда странно, но от тази височина всичко долу изглежда като нереално: колите, лодките във водата, влаковете, които се извиват като змии върху вдигнатите във въздуха релси. За моя изненада се чувствам в безопасност, ама наистина в безопасност. Сякаш тук горе нищо не може да ме достигне, да ме хване. От дълго време не се бях чувствал така. Направо си е странно.