Възходът на номер Девет
- Автор: Лор Питтакус
- Серия: Заветите на Лориен #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Томова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Възходът на номер Девет». Краткое содержание книги:
Вървим мълчаливи в продължение на няколко минути, докато Осем не се обажда:
— Някога пожелавали ли сте си старейшините да ни бяха дали наследствата ни, опаковани в заключени раници? — Той премества сандъка си в другата си ръка.
Поглеждам виновно към Крейтън. Правя крачка към него, за да си взема сандъка, но той ме отблъсква нежно.
— Засега ще го нося аз, Марина. Сигурен съм, че много скоро ще се наложи да поемеш ти тежестта му, но сега мога да помогна.
Продължаваме да вървим по хребета, когато пътеката свърша неочаквано пред една остра скала. Намираме се на няколкостотин метра от върха, а от лявата ни страна са се разпрострели Хималаите. Планините изглеждат огромни и сякаш безкрайни. Гледката отнема дъха и аз се надявам да остане в паметта ми завинаги.
— А сега накъде? — пита Шест и поглежда скептично към планината. — Не виждам път, който да води до върха. От друга страна, май нямаме голям избор.
Осем посочва към два тежки, скални блока, облегнати на планинския склон, после свива ръката си в юмрук. Големите камъни се разделят и разкриват издялано в скалата стълбище, което се вие и води вътре в скалата. Следваме Осем нагоре по стълбите. Обзема ме клаустрофобия и се чувствам уязвима. Ако някой ни последва, нямаме изход.
— Почти стигнахме — обажда се Осем.
Стълбите са леденостудени; студенината се просмуква от краката в тялото ми. Накрая те ни отвеждат в просторна каменна пещера, издълбана в планината.
Струпваме се в нея и се оглеждаме със страхопочитание. Таванът е сигурно сто и петдесет метра висок, а стените са гладки и полирани. На една от тях са издълбани дълбоко две вертикални линии, високи два метра и отдалечени една от друга на метър и половина. Между тях се вижда малък син триъгълник, а над него са издълбани три хоризонтални линии.
— Това да не представлява някаква врата? — питам аз и проследявам с поглед линиите.
Осем се отдръпва, за да имаме по-добра видимост.
— Не само представлява, това е врата. Врата към най-далечните кътчета на Земята.
Глава 14
Нахлупвам качулката си върху главата и се прегърбвам. Девет носи мръсна бейзболна шапка и спукани очила за слънце, все неща, които намери на разпределителната станция, където скочихме от влака. След един час ходене на юг сега сме на перон и чакаме друг влак. Този е пътнически и се движи по естакада. Сандъците в ръцете ни се отличават рязко от куфарчетата и раниците на останалите пътници. Държа се възможно най-безразлично. Бърни Косар, сега във вид на хамелеон, се е наместил уютно в пазвата ми и спи. Девет ми е все още малко ядосан, защото изразих съмнение, че някой би устроил безопасна квартира в толкова гъсто населен район. Знам, че Анри не би избрал подобно видно място.
Изчакваме мълчаливо влакът да навлезе в гарата. Вратите се плъзгат и се отварят със звънене. Девет ме повежда към последния вагон. Влакът потегля и Чикаго започва бавно да израства пред нас.
— Засега се наслаждавай на гледката — казва Девет. Колкото повече се приближаваме към града, толкова по-спокоен става той. — Ще ти разкажа повече, когато слезем.
Никога не съм бил в Чикаго. Минаваме покрай жилищни сгради, сякаш с милиони апартаменти в тях, покрай къщи, прекосяваме разни квартали. Улиците под нас са пълни с коли, камиони, хора, кучета, изведени на разходка, бебета в колички. Всички изглеждат така щастливи и уверени. Приисква ми се да съм един от тях. Да ходя на работа или на училище, да излезем със Сара за по чаша кафе. Един нормален живот. Толкова проста мисъл, а ми е невъзможно дори да си я представя. Влакът спира. Поток от хора се насочва навън, други се опитват да се напъхат вътре. Влакът е така наблъскан, че две момичета — едното русо, другото тъмнокосо, буквално лягат върху нас.
— Както вече казах — усмихва се щастливо Девет, — просто се наслаждавай на гледката.
Минават няколко минути и блондинката подритва сандъка, който съм затиснал с крак.
— О, боже, момчета! Какво сте помъкнали в тези огромни кутии?
— Прахосмукачки. — Нервен съм и първото, което ми хрумва, е историята на Девет от предишната нощ. — Ние сме, хм, търговци.
— Наистина ли? — намесва се брюнетката. Изглежда разочарована. Леко оклюмвам; дори и самият аз съм разочарован от измисления си живот.
Девет сваля спуканите слънчеви очила и ме ръгва с лакът в ребрата.
— Това беше шега. Моят приятел мисли, че така е по-интересен. Всъщност работим за колекционер на изкуство и носим тези предмети в Института за изкуства12 в Чикаго.
— О, така ли? — възкликва блондинката. Двете момичета се споглеждат и са приятно изненадани. Когато се обръща отново към нас, тя приглажда косата си зад ухото. — Аз уча там.
12
Институция, която е едновременно училище за изкуства и музей за изкуства. — Б.пр.