Възходът на номер Девет

Сграбчвам го за ръката и го издърпвам встрани на тротоара.

— Я почакай. Това ли е твоята безопасна къща? Смяташ да се скриеш в една от най-високите сгради в града? Ти майтап ли си правиш с мен? Това са глупости.

Девет се изсмива на недоверчивостта ми.

— Знам. Знам. Това беше идея на Сандор. Колкото повече мислех за нея, толкова по-гениална ми изглеждаше. Останахме тук повече от пет години. Без проблеми. Скриваш се пред очите на всички, бебче, пред очите на всички.

— Правилно. Май забравяш онази част, където са ви хванали? Няма да отседнем там, Девет. Никакъв шанс да стане. Трябва да се върнем обратно при влака и да обмислим нов план.

Девет измъква ръката си от хвата ми.

— Хванаха ни, Доналд, заради някого, когото смятах за приятел. Тя работеше за могадорианците, а аз бях глупак и не го разбрах. Тя ме предаде, а аз забелязвах само хубавия ѝ задник. Плениха Сандор. Наблюдавах как го измъчват и не можех да направя нищо, за да ги спра. Единственият човек на света, когото обичах. Накрая не ми остана друго, освен да го избавя от агонията. Смърт. Подарък, който не спираш да даваш. — Злобата в гласа му не може да прикрие болката. — Превъртаме набързо една година и пред килията ми се появява грозното ти лице. — Той посочва към Джон Хенкок Сентър. — Там горе бяхме в безопасност. Това е най-сигурното място, на което някога си бил.

— Ще сме като в капан — възразявам аз. — Ако могадорианците ни открият, няма накъде да бягаме.

— О, не бъди толкова сигурен — намига ми той и се запътва към сградата.

В този момент осъзнавам колко много хора минават покрай нас. Ужасно съм нервен, а нямам и най-малка идея къде другаде бих могъл да отида. В едно обаче съм сигурен: могадорианците стават все по-добри в смесването с хората и изобщо не бих разбрал, ако някой от тях току-що ме е подминал. Страхотно. Сигурно вече сме записани от някоя камера и това не можем да го променим. Вътре, трябва да сме някъде вътре, където и да било вътре ще е по-безопасно, отколкото да стоим отвън. Навеждам ниско глава и тръгвам след Девет.

Фоайето е изключително луксозно. Има огромно пиано, кожена мебел и блестящи полилеи. В по-далечния край забелязвам две бюра на охраната. Девет ми подава сандъка си и сваля шапката си. Единият от охранителите, огромен, плешив мъж, си седи най-спокойно зад бюрото, докато не вижда Девет. Надава вик и скача на крака.

— Хей! Я виж кого е довлякла котката! Не пишеш, не се обаждаш. Къде беше, за бога? — пита мъжът, докато се здрависва с Девет, а с другата си ръка го хваща за рамото. Ухилен е до уши. Сцената напомня на нещо като завръщането на блудния син.

Девет също му се усмихва с обич.

— По-верният въпрос е къде не съм бил.

— Следващия път, когато смяташ да изчезнеш, поне предупреди. Притесних се! Къде е онзи твой чичо? — Той поглежда над рамото на Девет, като че ли очаква Сандор да е зад него.

Девет дори не трепва.

— Европа. По-точно Франция.

Никакво колебание. Добър е. Предполагам, че преживяването е мъчително за него.