Възходът на номер Девет

— Следващата спирка е нашата. Обади ми се тази вечер след седем и ще измислим нещо да излезем някъде с вас като приятели. Аз съм Нора.

Смаян съм. Номерът му мина.

— А аз съм Сара — казва брюнетката.

Разбира се, че ще се казва така. Поклащам глава. И ако това не е знак, че трябва да прекратим този разговор веднага, здраве му кажи.

Девет протяга ръка и се ръкува с тях.

— Аз съм Тони, а този хубавец до мен е Доналд.

Стискам зъби и махам любезно с ръка. Доналд?

— Страхотно — казва Нора. — Ами ще се чуем по-късно.

Влакът спира и те слизат. Девет се навежда през прозореца и им маха за довиждане. Влакът потегля, а той се подсмихва. Изглежда много доволен от себе си.

Ръгвам го в ребрата.

— Побърка ли се? Какво те накара да привлечеш умишлено внимание към себе си, към нас? Нямаш право да ме забъркваш в твоите глупости. И защо ще ги поощряваш да разглеждат сандъците ни? Да се надяваме, че едно момиче, което е достатъчно глупаво да се хване на простотиите ти, ще е твърде глупаво да се замисли по-задълбочено. — Харесвах го много повече, когато изглеждаше като загубеняк.

— Спокойно, Доналд. Мислиш ли, че ще можеш малко да снижиш гласа си? Голямо чудо. Тук нищо няма да ни се случи. — Той се обляга назад, скръстил ръце зад главата си. Когато отново проговаря, вече не изглежда така възгордян. — Знаеш ли, Сандор щеше да бъде дяволски горд с мен. Обзалагам се, че не си се досетил, но обикновено съм отчайващо нервен с момичета. И колкото повече ги харесвам, толкова по-зле става. Вече няма да бъде така. След всичко, което ми мина през главата последната година, нищо не може да ме уплаши повече.

Не му отговарям. Отпускам се върху седалката и наблюдавам как градът израства, а архитектурата му става все по-интересна. Има игрални домове, магазини и прекрасни ресторанти, всички облицовани в стъкло. Някои от сградите блестят ослепително под лъчите на слънцето и ме заслепяват. Колите са се наредили една след друга и до нас достига звукът от клаксоните им. Мястото не би могло да бъде по-различно от Парадайс, Охайо. Влакът спира, отново тръгва и минаваме още две спирки. Девет ми казва да се приготвя. Следващата е нашата. След минута вече крачим на изток по Чикаго Авеню, стиснали под мишница сандъците си. Право пред нас е езерото Мичиган.

Постепенно тълпата около нас оредява.

— Сандор обожаваше Чикаго. И смяташе, че е хитро да се скриеш в такъв град. Никакъв шанс да изпъкнеш, винаги можеш да изчезнеш сред тълпата и други такива. Ами помисли си само, колко анонимен можеш да си в един голям град?

— Анри не би го допуснал. Пребиваването в подобен град би го изкарало от равновесие. Той ненавиждаше да се намира на място, където не може да държи под око всеки, който държи под око нас, мен.

— За мен Сандор беше най-страхотният сепан, който някога е съществувал. Естествено, имаше и правила. Първото и най-важно беше „Не бъди глупав“. — Девет въздъхва.

За съжаление, той дори не подозира колко обиден и дразнещ е този разговор за Сандор. Усещам как раздразнението ми расте.