Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
Обаче Магда въобще не ме слуша. Размахва кльощавите си ръце като перки на самолет и непрекъснато ахка и охка.
— Божичко, колко хубаво! Ах, колко прекрасно! — Внезапно слага ръце на кръста, поглежда ме свъсено и пита: — Не е ли прекрасно, а?
— Ами… да, но… — правя нов опит, но пак млъквам. О, какво пък! Защо въобще да й обяснявам?! Нали отново се срещнахме с Нейт и всичко е идеално? Няма нужда от обяснения!
По лицето ми се разлива най-широката щастлива усмивка на света и аз отговарям:
— Всъщност е не само прекрасно! Направо е фантастично!
Десета глава
И тази усмивка не напуска лицето ми цял ден. Нося си я като клоунско лице, докато се рея замечтано из галерията. Нищо не е в състояние да разруши хубавото ми настроение. Нито задръстеният принтер, който решава да сдъвче списъка с гостите и да изпръска с мастило полата ми. Нито семейството с непослушното момченце, което очевидно беше решило, че надписът „Моля, не пипайте нищо“, трябва да се чете: „Моля, пипайте всичко с мазните си ръце“. Нито даже сърдитият мъж на щанда в „Кац“, когато отивам да взема обичайния ни обяд. Всичко и всички са прекрасни. Самият живот е прекрасен.
Дори и косата ми е прекрасна.
Добре де, може би не точно прекрасна, но определено не чак толкова перушинеста и със сигурност по-бляскава.
И през целия ден телефонът ми писука като сърдечен монитор, защото Нейт непрекъснато ми изпраща текстови съобщения. Смешни есемеси, закачливи есемеси, романтични есемеси. Плюс няколко твърде недвусмислени текстове, които ме карат да се червя като домат и да отскачам своевременно до тоалетната, за да отговарям тайничко. Магда може и да е най-широко скроеният шеф, за когото съм работила, но все пак остават неща, които не мога да правя и пред нея. Като например да напиша: „Гола с бита сметана.“
След работа се понасям леко към къщи. Не обръщам внимание нито на воя на полицейските сирени, нито на задръстванията, които могат да те изкарат буквално от кожата ти, нито на човека, който почти ми смаза крака. Не забелязвам също така и трите етажа стъпала, на които обикновено се задъхвам поради липса на тренировки. Скътана в уюта на моя малък свят, наречен Натаниел, аз се нося безпрепятствено из живота. Докато накрая отключвам апартамента си.
Заварвам телевизора включен, а Робин на дивана пред него заедно със Саймън и Джени. Иззад облегалката се подава обсипана с гривни ръка и ми помахва.
— Тъкмо навреме! Опра всеки момент ще взема интервю от мъж, който си има бебе!
— Хайде, бе! — възкликвам аз и се изтърсвам на дивана.
— Добре де, не е точно мъж, обаче жената си има брада и всичко останало!
— Направо не е за вярване! — клатя глава.
— Не бе! Пак не ме разбра! Това всъщност е жена, която дълго време била гълтала мъжки хормони! Сигурно го прави заради публичността! — отсича Робин и поклаща обвинително дистанционното.
— Въпреки това не мога да повярвам — отбелязвам замаяно.
— Не, бе, Луси, не схващаш! — възкликва Робин и едва сега се обръща към мен. И сбърчва чело. — Луси, добре ли си? Изглеждаш странно.
Обгръщам колене с ръцете си, вторачвам се невиждащо напред и замечтано изричам:
— Правих секс! Беше страхотно! Мисля, че съм влюбена!
Робин изглежда като човек, когото току-що са ударили по главата с мокър парцал. Натиска бутона за пауза на дистанционното и Опра замръзва на средата на изречението.
— Хей, я почакай! — провиква се тя и започва да размахва ръце. — Не толкова бързо! Върни малко назад! — Втъква къдриците зад ушите си, фиксира ме с блестящите си зелени очи и възкликва: — Секс? Любов! И с кого, ако мога да попитам?
— Натаниел — усмихвам се замечтано.
— Имаш предвид Единствения?! — ахва тя и очите й стават на палачинки.
Кимвам, изпълнена с неземна радост.
— Да, Единственият! — повтарям щастливо.
Следва рязко поемане на дъх и Робин се изправя като пружина — като в „Заклинателя“. С огнени очи, потръпващи ноздри, махащи във всички посоки ръце. Саймън и Джени скачат от дивана и започват да скимтят.
— Олеле, Луси! — изпищява. — Направо не мога да повярвам! Е, всъщност мога, разбира се — побързва да се коригира, като че ли спори със самата себе си. — Именно силата на вселената ви е събрала наново! Знаех си още когато ми разказа онази история! Вие с Натаниел сте обречени един на друг! Той е твоята съдба! — Сграбчва кристала на врата си и допълва, останала без дъх: — Е, разказвай сега!