Падение и подем

Оказа се, че Николай наистина е бил много зает напоследък. Всички се струпахме покрай перилата, захласнати от трескавото оживление, което цареше около нас. В хангара вече имаше други три кораба: още една търговска баржа като „Пеликан“, „Синьото рибарче“ и друг подобен съд с името „Водния бик“.

– Това е нещо като чапла – обясни ми Мал, нахлузвайки харизаните му ботуши. – Много си приличат. Коварни са.

Също като „Синьото рибарче“ и „Водния бик“ имаше двоен корпус, макар неговият да беше по-плосък и по-широк в основата, снабден с нещо, което много приличаше на плъзгачи на шейна.

Екипажът на Николай прехвърли въжетата през парапета на „Пеликан“ и работниците долу се завтекоха да ги хванат, опънаха силно и ги омотаха около метални куки, забити в стените и пода на хангара. Приземихме се с тъп удар и оглушително скърцане, когато корпусът застърга по камъка.

Давид неодобрително сви вежди.

– Претоварен е.

– Не гледай мен – отбранително се обади Толя.

Щом спряхме на място, Толя и Тамар се прехвърлиха през перилата, поздравявайки с весели викове екипажите на другите кораби и докерите, които явно познаваха още от времето на борда на „Волкволни“. Останалите изчакахме да спуснат трапа, след което, влачейки крака, слязохме от баржата.

– Впечатляващо – отрони Мал.

Поклатих смаяно глава.

– Как успява с всичко?!

– Искате ли да научите каква е моята тайна? – внезапно се обади иззад гърба ни Николай. И двамата с Мал подскочихме. Той се наведе помежду ни и завъртя глава. – Имам много пари – прошепна високо.

Завъртях очи.

– Не, наистина – настоя той. – Много пари.

После Николай изреди на чакащите долу докери какви поправки са необходими и поведе нашата опърпана и ококорена от изумление група към издълбаната в скалата врата.

– Влизайте всички вътре – каза.

Озадачени, ние се натъпкахме в малко правоъгълно помещение. Стените му сякаш бяха от желязо. Николай затвори вратата.

– Стъпил си на крака ми – кисело запротестира Зоя, но ние бяхме притиснати толкова плътно един в друг, че беше трудно да се разбере точно на кого го казва.

– Какво е това? – попитах.

Николай натисна някакъв лост и ние дружно изкрещяхме, когато стаята се стрелна нагоре, карайки стомаха ми да се преобърне.

Спряхме рязко. Вътрешностите ми сякаш се свлякоха в петите и вратата се отвори. Николай излезе навън, превивайки се от смях.

– Това никога няма да ми омръзне.

Изсипахме се от тая кутия възможно най-бързо, после зачакахме Давид, който се помайваше, играейки си с подемния механизъм.

– По-леко с това – предупреди го Николай. – Спускането е много по-несигурно от изкачването.

Женя сграбчи Давид за ръката и го измъкна навън.

– Вси светии! – изругах. – Вече бях забравила колко често ми се ще да те наръгам.