Двор от скреж и звездна светлина
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Двор от рози и бодли #4
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722069
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Двор от скреж и звездна светлина». Краткое содержание книги:
Надеждата сгрява и най-студената нощ. Фейра, Рис и техните най-доверени приятели са погълнати от възстановяването на Двора на Нощта и променения свят отвъд. Зимното слънцестоене наближава, а с него идва ред и на заслужена почивка. Само че и празничната атмосфера не може да удържи надигащите се сенки от миналото. Докато организира първото си Зимно слънцестоене като Велика господарка, Фейра открива, че най-скъпите ѝ хора имат повече рани, отколкото е очаквала - белези, които ще окажат въздействие върху бъдещето на техния Двор.
Можеше да съм на нейно място. Можеше Рис да е мъртъв. Почти се беше сбъднало.
Но той оцеля, а съпругът на Тъкачката не бе имал този късмет. Ние оцеляхме, а тяхната история бе свършила. Не й беше останало нищо от него. Не и онова, което й се искаше.
Аз бях щастливка — щастливка, задето имах да се оплаквам само от колебание какво да купя на другаря си. Моментът, в който той умря, беше най-тежкият в живота ми, и навярно щеше да си остане такъв, но все пак оцеляхме. И през последните месеци ме изтезаваха мисли за всички трагедии, които ни се бяха разминали на косъм.
Утрешният празник, шансът да почетем живота си заедно…
Дълбоката чернота пред мен и смайващият бунт на блестящата нишка Надежда през нея зашепнаха истината, преди да я осъзная. Преди да осъзная какво искам да подаря на Рис.
Съпругът на Тъкачката не се беше завърнал у дома. Моят още беше до мен.
— Фейра?
Не бях чула стъпките на Илейн. От минути не чувах околния свят.
Галерията опустяваше. Но не ме интересуваше. Отново се приближих до Тъкачката, която пак бе спряла работата си. Чувайки името ми.
Сведе глава с леко изцъклени очи.
— Милейди!
Не обърнах внимание на думата.
— Как? — Посочих стана, недовършеното творение в рамката му, тези по стените. — Как продължаваш да твориш след такава загуба?
Дори пресекливият ми глас да й направи впечатление, Тъкачката не го показа. Просто вдигна тъжен, измъчен поглед към мен и каза:
— Нямам друг избор.
Простичките й думи ме връхлетяха като удар.
Тя продължи:
— Трябва да творя, иначе всичко е било напразно. Трябва да творя, иначе ще се поддам на отчаянието и няма да изляза от леглото си. Трябва да творя, защото не знам как иначе да излея това. — Тя сложи ръка на гърдите си и очите ми пламнаха още повече. — Трудно е — рече Тъкачката, без да извръща поглед от лицето ми, — и боли, но спра ли, оставя ли стана и совалката… — Най-накрая откъсна очи от мен и ги впери в гоблена. — Тогава в Празнотата няма да блести Надежда.
Устните ми затрепериха и Тъкачката се протегна да стисне ръката ми. Мазолестите й пръсти стоплиха моите.
Не знаех какво да й кажа, как да предам с думи бурните емоции в гърдите си. Затова пророних само:
— Бих искала да купя гоблена.
Гобленът беше подарък единствено за мен и щяха да ми го доставят в градската къща следобед.
С Илейн обикаляхме по магазините още един час, преди да я оставя да пазарува сама в Палатата на шивачите и бижутерите.
Аз се ответрях в изоставеното ателие в Дъгата.
Имах нужда да порисувам. Да излея на платното онова, което бях видяла и почувствала в магазина на Тъкачката.
Останах три часа.
Някои картини се рисуваха бързо, с елементарни щрихи. Други първо скицирах на лист с молив, премисляйки какво платно ще е нужно, какви бои.
Този път рисувах, обгърната в скръбта на Тъкачката, рисувах заради нейната загуба. Нарисувах всичко, което се надигаше в мен, позволих на миналото да се прехвърли върху платното. И всеки замах с четката ми носеше блажено облекчение.
В унеса си чух вратата да се отваря чак в последния момент.
Успях само да скоча от столчето, преди Ресина да влезе в ателието с парцал и кофа в зелените си ръце. Определено не ми остана време да скрия картините и материалите.
Ресина просто спря на място и се усмихна.
— Подозирах, че ще ви намеря тук. Миналата нощ видях светлините и се досетих, че сте вие.
Сърцето ми заблъска бурно, лицето ми се нагорещи като ковашка пещ, но все пак успях да й отвърна със смутена усмивка.
— Извинявай.
Нисшата елфка прекоси стаята, грациозна въпреки парцала и кофата в ръцете й.
— Няма защо. Просто идвах да почистя.
Тя остави товара си до една от празните бели стени.
— Защо?
Оставих четката върху палитрата на столчето до моето.
Ресина сложи ръце на стройните си хълбоци и плъзна поглед из стаята.
Дали от любезност, или от липса на интерес, не задържа очи върху картините ми.
— Семейството на Полина не е решило дали ще продаде галерията й, но знам, че тя не би искала да я гледа занемарена.
Прехапах долната си устна, кимвайки неловко заради неразборията, която аз самата бях създала.
— Извинявай, че… че не дойдох в ателието ти снощи.
Ресина сви рамене.
— Пак няма защо.
Рядко се случваше някой извън Вътрешния кръг да ми говори така свободно. Дори Тъкачката възприе по-официален тон, след като поисках да купя гоблена й.
— Просто се радвам, че някой използва това място. Че вие го използвате — добави Ресина. — Мисля, че Полина би ви харесала.