Двор от скреж и звездна светлина

Тъй като бях попадала в бездна от празнота, намирах сукното й за обезпокоително сходно.

— Защо?

Сивите й очи се върнаха към мен.

— Съпругът ми не се върна от войната.

Откровените й думи прокънтяха в съзнанието ми.

С мъка задържах очи върху нейните, докато говореше.

— Започнах да тъка Празнота в деня, след като научих за смъртта му.

Рис не беше принудил никого от поданиците си да постъпи в армията му. Умишлено им даде право на избор. Прочела объркването по лицето ми, Тъкачката добави тихо:

— Той реши, че така е редно. Че е длъжен да участва в борбата. Тръгна с още неколцина съмишленици и постъпили в легиона на Двора на Лятото, който срещнали по пътя си на юг. Загинал в битката за Адриата.

— Моите съболезнования — пророних.

Илейн повтори тихо думите ми.

Тъкачката просто се взираше в гоблена.

— Мислех, че ни остават още хиляда години заедно. — Пръстите й задвижиха леко стана. — Така и не създадохме деца през тристата ни години съвместен живот. — Ръцете й танцуваха красиво, уверено, независимо от тежките й думи. — Не ми остана нищо истинско от него. Той си отиде, а аз съм още тук. Това чувство роди Празнота.

Тя продължи да работи, а аз не знаех как да й отговоря.

Можеше да съм на нейното място.

Можеше Рис да е мъртъв.

Онова изумително сукно, сътворено от скръб, до каквато се бях докоснала за кратко и повече никога не исках да позная, бе изтъкано от загуба, след чийто удар не вярвах аз самата да се възстановя.

— Все се надявам, че с всеки следващ път, когато разказвам на някого за Празнота, ще ми поолеква малко — продължи Тъкачката.

Ако посетителите на магазина й наистина я питаха толкова често… Аз не бих могла да го понеса.

— Защо просто не го свалите от стената? — попита Илейн със състрадателно изражение.

— Защото искам да го гледам.

Совалката летеше по стана, сякаш оживяла.

Въпреки сдържаността и спокойствието на Тъкачката усещах агонията й. С дарбата си на даемати можех да облекча тъгата й, болката й. Не го бях правила досега, но…

Не можех. И нямаше да го направя. Щеше да е лошо, дори да го сторех с добро намерение.

А и тя беше сътворила нещо от болката си, от безкрайната си скръб. Нещо необикновено. Не можех да й го отнема. Дори да ме помолеше.

— А как нарекохте сребърната нишка? — попита Илейн.

Ръцете на Тъкачката отново спряха и пъстроцветните прежди затрепериха върху стана. Тя впери поглед в очите на сестра ми. Този път дори не опита да се усмихне.

— Нарекох я Надежда.

В гърлото ми заседна огромна буца, а очите толкова запариха, че се обърнах и тръгнах към магическия гоблен.

Тъкачката обясни на сестра ми:

— Направих я, след като усвоих напълно Празнота.

Очите ми отново се впиха в черното сукно — беше все едно да се взираш в бездната на ада. После загледах нишката като живо сребро, която го пронизваше, ярка въпреки тъмнината, поглъщаща всички други светлини и цвят.