Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

— Ти миришеш на победа и на бягство на неприятеля, легат! Кой би си запушил носа?

— Моята скръб не може да облекчи твоята. Но тя е силна и истинска. Аз обичах Етруск. Два пъти се бихме един до друг при Дунав. Той беше по-смел от много други цезари.

— Истината казваш. Такъв беше.

Гласът беше груб, но очите на Деций не мигваха. Той не откъсваше поглед от Аврелиан и проникваше по-дълбоко и по-болезнено в душата му, отколкото всяко готско оръжие.

— Какво представлява животът на един мъж, Аврелиан? Дори да е на моя син?

Аврелиан не можа да намери подходящите думи за отговор.

— Какво представлява животът на един мъж, когато се налага Рим да принуждава някого да уважава могъщество му? Херений Етруск умря тогава, когато трябваше да умре. Такава е волята на боговете. Това е добре. Не мисли, че нямам сърце или съм по-жесток от теб, легат. Спомни си следното: един римлянин, дори да е цезар, е само камък в безкрайната стена на империята. А аз, Деций Август, съм този, който пази стената от мрака на варварския свят. Злото и хаосът са отвън, те се навъртат, за да разрушат онова, което Рим е създавал в продължение на пет века. Virtus, Pietas, Fides! Това е важното. Това и нищо друго.

Без да си дава сметка за това, Аврелиан трепереше. Пръстите, устните, мисълта му трепереха. Възбудата и умората от битката нямаха нищо общо. Думите на Деций бяха развълнували сърцето и ума му.

Virtus, Pietas, Fides. Крилатите римски думи. Думите, които неговият баща беше накарал да гравират върху жертвеника, подпиращ бюста му в ларариума в Сирмиум.

В устата на Деций те се превръщаха в божие дихание. Това беше да си император. Един август притежаваше мощ, която не се дължеше само на великолепието на бронята му. Римските богове се вливаха в тялото му на човек, за да го направят по-благородно и по-свято.

Така боговете се грижеха за съдбата на Рим и на подчинените народи ден след ден, бой след бой. Така всяка сутрин Непобедимото Слънце се издигаше над гладката безкрайност на света, за да измести оттам мрака и злото.

Лицето на Деций омекна. Той беше отгатнал мислите на Аврелиан. Пръстите му докоснаха с обич изцапаната от смъртта на варварите туника.

— Ти си жив и си победил, Аврелиан. Само това има значение. Да благодарим на безсмъртните богове.

Аврелиан поклати глава.

— Аз победих, августейши. Но тази твърде лесна победа е само капан, който Книва ни залага. Тя изобщо не го е изтощила.

— Мъртвите пък изобщо няма да му помогнат. Бъди сигурен.

Императорът се обърна, взе от тясното легло презраменника и ножницата на сабя, която Аврелиан позна. Сабята на Етруск! Деций извади острието от кожения му калъф.

— Вземи тази сабя от моите ръце, Аврелиан.

Това беше великолепно оръжие. Желязото идваше от ковачниците в Дамаск. Единствените, които можеха да направят едно оръжие колкото леко, толкова и мощно, колкото гъвкаво, толкова и издръжливо. Тя имаше предпазител като персийските саби – две гарванови крила, изящно извити навън, изработени от стомана със златни релефи. Широката обикновена дръжка имаше топка, подобна на тази на паразониума на Деций. Воднистозелен скъпоценен камък беше вграден в сребърна халка. Върху ножницата, изумително сръчно, със сребърни и златни нишки, бяха изрисувани съзвездията Митра, Гарван, Марс, Лъв и Хелиос. Дебелата кожа беше подплатена с две стоманени пластини, за да се превърне и тя на свой ред в оръжие, ако се наложи.