Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

– Синът ви знае ли френски и латински? – попита тя в един момент, уж между другото.

Изпита задоволство, че Гюлбахар не беше подготвена и само поклати глава отрицателно.

– Аз ги знам! – изрече с гордост тя. – Уча и арабски. Ако някой ден дойдете у нас, ще ви посвиря на канун, уд и балалайка. Знам много хубави песни.

– Обезателно сте научили и московския език? – попита жената с тон, който издаваше раздразнението й.

– Московският език ли? Въобще не съм чувала да има такъв. Мама Хюрем обаче ме учи на руски език. „Жените на падишаха трябва да знаят всичко!“ – казва мама.

Михримах отпи набързо глътка от поднесения шербет с плуващи в него пържени фъстъци.

– Днес татко ми, падишахът, ще поднесе на мама Хюрем подаръците си по случай празненството за сюнета. Много ми е интересно. Не искам да го изпускам. Трябва да си тръгваме! – извини се тя.

На връщане към двореца, когато колата, заобиколена от кортежа, се спускаше с все по-голяма скорост надолу по склона на тепето, Михримах подаде глава през прозореца и погледна напред. Видя ширналото се, докъдето поглед стига, море.

По вълните се плъзгаха две гемии с издути от вятъра бели платна.

Замисли се как до днес не беше забелязала колко красиво е това море, колко вълшебни са гемиите, макар че от градината на двореца ги беше наблюдавала сигурно хиляди пъти. Гледката беше зашеметяваща.

Внезапно си спомни какво каза Гюлбахар точно когато на тръгване прекрачваше прага на портата.

„Всеки съди сам по себе си. Въобще не поглеждаме назад. Не сме от този, които мислят за напуснатото място, които искат да се върнат и да го видят. Особено пък да се разкарваме насам-натам по покана на наложница! Когато му дойде времето, когато удари часът на сина ни да бъде удостоен с церемонията по възкачването му на ханския престол, наша милост ще се върне като валиде султан там, откъдето излезе!“