Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

– Наш дом е всеки един от дворците на нашия господар!

За миг настъпи мълчание. Гюлбахар продължи, все едно че пред нея няма никой и приказва сама на себе си:

– Изненадах се, като чух, че се наричате Михримах. Мислехме, че Александра ще измисли за дъщеря си руско име. Нея не я ли наричат все още Руслана?

Моментално семената, които бе посадила в сърцето й нейната майка, покълнаха. Михримах възненавидя тази жена. Тя бе безсърдечна, надута, хаплива и груба.

– Това е името, което ми даде нашият господар! – гордо отвърна тя с аристократичен вид. – Знаете ли, пак татко ми нарече мама „Хюрем“ В деня, когато съм се родила, той ме взел в обятията си и казал: „Да бъде името й Михримах!“ Нали знаете какво означава? Моят татко, падишахът, още ме глези с думите: „Мое слънце и моя луна, моя нощ и мой ден, моя дюля и мой нар!“

Сама се изуми от себе си. Майка й не я беше учила да изрича подобно нещо. Погледите на тази жена към нея и братята й от глава до пети, омразата в тях, думите за майка й – всичко това я беше разтърсило до дъното на душата.

Онази жена вече не й изглеждаше толкова красива, както в началото. Първо – беше застаряла. Помисли си: „Непременно трябва да го кажа на мама!“ Липсваха й свежест и цвят на кожата. Като се взря по-внимателно, забеляза тънките бръчици покрай очите. А под тях бяха започнали да се появяват тъмни сенки. Вторачи се в ръцете на тази жена – бяха възголеми, дори бяха започнали да се набръчкват. Изведнъж се досети защо помещението не бе достатъчно осветено, защо Гюлбахар стоеше в най-засенченото място. Тя просто искаше да попречи на Михримах, на дъщерята на Хюрем, да я види такава, каквато е в действителност.

Всичко, което последва оттук нататък, стана така, както предполагаше и искаше майка й. Гюлбахар не я назова „Хюрем“. По-точно – не обели и дума за нея. Не попита как е, що е. А Михримах непрестанно споменаваше „майка ми Хюрем“, както поверително я беше подучила майка й. Така или иначе, успя да й хвърли в лицето предизвикателството, че жената, която й бе отнела мъжа, съществува.

– Храбри мой принце – обърна се Гюлбахар към Мустафа, – вземи гостенчетата и им покажи конете и сабите си!

„Даже не й се обърна езикът да нарече братята ми „принцовете“ – забеляза Михримах. И веднага се намеси:

– Четиримата принцове идват тук за първи път, чудесно е, нали?

И това не го беше внушавала майка й. Зарадва се, че го каза. Приятно й беше да си помисли: „Затворих й устата!“

Когато останаха двете насаме, за миг се уплаши. Но после се отърси от това усещане. Какво беше казала майка й. „Да не би наша милост да се е стряскала някога, та и дъщерята да се страхува?“

Гюлбахар непрекъснато й разказваше какви велики учители са образовали Мустафа, какво е правил. Михримах също й наговори едно след друго, както я беше обучила майка й, колко много баща им обича нея и братята й, как той, заедно с майка им, си играят с тях, какви подаръци й е направил.